Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Господи, ще се измъкнем! — изхриптя Гъли.

— Не зная дали въобще има път навън, Гъли, — Джизбелла трепереше от студ. — Може би това е тупик, зазидан от болницата.

— Трябва да има изход.

— Не зная дали можем да го намерим.

— Трябва да го намерим. Да вървим, момиче. Те заопипваха в тъмнината напред. Фойл захвърли безполезните очила от очите си. Двамата се блъскаха в издатини, ъгли и ниски тавани, слизаха надолу по наклони и стръмни стъпала. Когато се прехвърлиха през остър гребен върху равнинно място, краката им се подхлъзнаха. Двамата тежко паднаха на гладък под. Фойл го опипа и го докосна с език.

— Лед — промърмори той, — добър знак. Ние сме в ледена пещера. Джиз. Подземен ледник.

Те се надигнаха разтреперани, с разкрачени крака и започнаха да напредват бавно през пещерата по леда, образуван в бездната на Гуфр Мартел в продължение на хилядолетия. Изкатериха се по гора от сталагмити и сталактити, стърчащи от назъбения под и висящи от тавана. Вибрациите от всяка стъпка разклащаха огромните сталактити и във всеки момент тежките остри като игли каменни копия заплашваха да се срутят долу. В края на гората Фойл спря, показа се навън и веднага се отдръпна. Чу се ясен металически звън. Той взе ръката на Джизбелла и постави в нея дълъг, заострен конус от сталагмит.

— Бастун — промърмори той, — използвай го като слепите хора.

Той отчупи още един и те продължиха, като почукваха, опипваха и се препъваха в тъмнината. Наоколо не се чуваше никакъв звук, но в ушите им звънтяха бесният галоп на паниката, задъханото дишане, тупкащите сърца, почукването на каменните им бастуни. звукът от множеството падащи капки, постоянното шуртене на вода в подземната река под Гуфр Мартел.

— Не в тази посока, момиче — Фойл я побутна по рамото, — по-наляво.

— Имаш ли поне малка представа за посоката, в която вървим, Гъли?

— Надолу, Джиз. Ще следваме всеки наклон, който води надолу.

— Имаш ли нещо предвид?

— Да. Изненада, изненада! Разум вместо бомби.

— Разум вместо… — Джизбелла се разтресе от истеричен смях. — Ти се втурна в южния квадрант с-със ковашки чук и т-това е твоята идея за р-разум вместо б-б-б… — тя не можеше да го изкаже от конбулсивни хлипания, докато Фойл не я сграбчи и раздруса.

— Млъкни, Джиз! Ако ни следят с Г-фон, ще те чуят и на Марс.

— С-съжаляВам, Гъли Съжалявам… — тя пое дъх, — защо надолу?

— Реката, тази, която чуваме през цялото време. Тя трябва да е близо. И вероятно се слива с ледника някъде по-долу.

— Реката?

— Единственият сигурен път навън. Тя трябва някъде да излиза от планината. И ние ще поплуваме.

— Гъли, ти си ненормален!

— Какво ти става? Не знаеш да плуваш ли?

— Аз мога да плувам, но…

— Тогава трябва да опитаме. Продължавай, Джиз. Хайде.

Шумът на реката все повече нарастваше, но те губеха силите си. Най-после Джизбелла се спря и прошепна:

— Гъли, трябва да си почина.

— Много е студено. По-добре да се движим

— Не мога.

— Движи се — той напипа ръката й.

— Махай си ръцете от мен! — извика ядосано тя. Беше избухнала от нищо. Той я изгледа в недоумение.

— Какво ти става? Пази си главата, Джиз. Аз завися от теб.

— За какво? Казах ти, че трябва да планираме… да изработим едно бягство… а сега ти ни насади на това.

— Аз насадих себе си. Дейджинхам щеше да смени килията ми. Край на Линията на шепота за нас. Аз трябваше, Джиз… и ние сме навън, нали?

— Къде навън? Загубени в Гуфр Мартел. Търсим проклетата река, за да се удавим в нея. Ти си един глупак Гъли, а аз съм идиот, щом позволих да ме бъвлечеш в тоба. Проклет да си! Проклет да си! Ти смъкваш всичко до твоето ниво на ненормален, така принизи и мен. Тичай. Бий се. Удряй. Това е всичко, което знаеш. Бий. Чупи. Разрушавай. Унищожавай… Гъли.

Джизбелла крещеше. Чу се тропот като от падащ в тъмнината камък и трясъкът пропадна надолу и надалеч. Фойл чу шума от падането на нейното тяло бъв водата. Той се хвърли напред, викайки „Джиз!“, и се заклатушка на ръба на пропастта. Падна и тялото му удари във водата със силен плясък. Ледената река го обгърна и той не знаеше как да изплува на повърхността. Бореше се, задушаваше се и усети, че внезапно течение го завлече към мразовити, хлъзгави скали и тогава бе изхвърлен на кипящата повърхност. Кашляше и викаше. Чу Джизбелла да отговаря със слаб, неясен глас от бучащата река. Заплува по течението, опитвайки се да я намери.

Той я викаше и чуваше гласа й да звучи все по-ясно и по-ясно. Бученето се увеличи и той бе грубо хвърлен надолу в съскащия поток от падаща вода. Потъна до дъното на дълбок басейн и се бореше наново да излезе на повърхността. Водовъртежът го запрати върху студено тяло, обхванало една скала.