Алфред Бестър - Унищоженият

— Нещо подобно.

— Изключено. Имаш ли представа каква сила е нужна, за да се пробие черепът? Направо е невъзможно.

— Ами… Сякаш изчерпах всички видове пробивни оръжия. Не, почакай. Да не е огнестрелно оръжие?

— Това пък какво е?

— Древна система оръжия, изстрелващи куршуми с експлозиви. Шумни и миризливи.

— И това не е.

— Защо?

— Защо? — Де Саятис се изхрачи. — Защото няма никакъв куршум. Нито в раната, нито в стаята. Никъде.

— Дявол да го вземе!

— Съгласен съм.

— Изобщо имаш ли нещо за мен? Каквото и да е?

— Да. Дъвчел е бонбон, преди да умре. Намерих мъничко желатин в устата му… и едно малко парченце от обикновена обвивка за бонбони.

— И?

— В апартамента няма никакви бонбони.

— Може да ги е изял всичките.

— Няма бонбони в стомаха му. Пък и не би седнал да яде бонбони с това гърло.

— Защо?

— Психогенен рак. В напреднал стадий. Не е могъл да говори, камо ли да яде разни боклуци.

— Да го вземат мътните! Трябва да го намерим това оръжие… каквото и да е то.

Пауъл прелисти докладите от огледа, погледна бледата като восък фигура на мъртвеца и засвирука някаква завъртяна мелодия. Спомни си, че веднъж беше слушал една аудиокнига за еспер, който можел да надзърта в мъртъвци — нещо като древния миг, според който е възможно да се фотографира ретината на окото на мъртвец. Де да беше така.

— Какво да се прави — въздъхна накрая той. — С мотива ни прецакаха. И с начина ни прецакаха. Дано поне около обстоятелствата, при които е извършено убийството, открием нещо. Иначе никога няма да уличим Райх.

— Кой Райх? Бен Райх ли? Какво искаш да кажеш?

— Най-много се безпокоя за Гюс Тейт — измърмори Пауъл. — Ако е замесен в тази история… Какво? Райх ли? Той е убиецът, Де Сантис. Успях да изпързалям Джо Куортърмейн, докато бяхме в кабинета на Мария Бомонт. Райх се изтърва. Изиграх една комедия, тъй че да отвлека вниманието на Джо, и надзърнах, за да се уверя. Това е неофициално, разбира се, но научих достатъчно, за да се убедя, че Райх е човекът, когото търсим.

— Всемогъщи боже! — възкликна Де Сантис.

— Но това е съвсем недостатъчно, за да убедим съда. Тъй че сме много далеч от Унищожението. Много, много далеч.

Пауъл се сбогува мрачно с шефа на лабораторията, мина през преддверието и слезе долу във временния щаб в картинната галерия. „А ми е симпатичен“, каза си той.

В картинната галерия, определена за временен щаб, се проведе кратко съвещание между Пауъл и Бек. Безмълвният диалог, протекъл в типичното за телепатичен разговор светкавично темпо, продължи точно трийсет секунди:

И така, Джакс, Райх е нашият

кандидат за Унищожение.

Успях да го издебна и тайничко

надзърнах в него, докато

бяхме в кабинета. Просто

да се уверя.

Бен е нашият човек.

— Никога няма да можеш да

го докажеш, Линк.

Телохранителите могат

ли да помогнат?

Изключено. Губи им се цял

час. Де Сантис казва, че родопсинът в

ретината е бил засегнат.

Светлочувствителният пигмент… това, с

което виждаме. Що се отнася

до телохранителите, те са си били на

поста и не са и мигвали. Според тях

нищо не се е случило до нахлуването

на тълпата и крясъците на Мария за

това, че са заспали по време на работа,

което те категорично отричат.

Аха.

Почти нищо!

И как крещи само Златната Мърша!

Но ние знаем, че е бил Райх.

Ти знаеш, че е бил Райх.

Никой друг не знае.

Качил се е горе, докато гостите

са играели на „Сардина“. Успял

е някак да разруши родопсина в

ретината и им е откраднал по

един час. Влязъл е в апартамента

и е убил Д’Кортни. Момичето се

е забъркало по някакъв начин,

поради което е избягало.

Как?

И най-сетне защо е убил Д’Кортни?

Не зная. Не ми е известен нито

един от отговорите… все още.

По този начин няма да му докараш

Унищожение.

Това ми е известно.

Нужни са доказателства за

мотива, начина и обстоятелствата —

обективни доказателства. А това, с

което разполагащ, е твърдението ти

на надзъртач, че Райх е убил Д’Кортни.

Аха.

Аха.