Пиер Бул - Планетата на маймуните

Не смеехме да помръднем от страх да не избяга. Нашето поведение я успокои. След малко тя отново пристъпи към ръба на площадката. Младият Льовен обаче беше твърде възбуден, за да може да удържи езика зад зъбите си.

— Никога не съм виждал… — започна той, но моментално млъкна, разбирайки непредпазливостта си.

Тя пак бе отскочила назад по същия начин — сякаш човешкият глас я ужасяваше.

Професор Антел ни направи знак да мълчим и отново нагази във водата, като даваше вид, че не й обръща никакво внимание. Възприехме неговата тактика, която се увенча с предишния успех. Тя не само отново се приближи, но скоро прояви към нашите тактически маневри видим интерес, изразяван по доста странен начин, който възбуждаше още повече нашето любопитство. Наблюдавали ли сте понякога на плажа някое младо страхливо куче, чийто господар се къпе? То умира от желание да отиде при него, но не се решава. Прави три крачки в една посока, три в обратната, отдалечава се, приближава се, поклаща глава, разтърсва козината си. Точно такова беше и държанието на това момиче.

И неочаквано ние чухме гласа й; но звуците, които издаде, още повече засилиха впечатлението за животинското у нея, предизвикано от държанието й. В този момент тя беше застанала на самия крайчец и човек можеше да си помисли, че ще се хвърли в езерото. За миг беше прекъснала движението си, напомнящо някакъв танц. Отвори уста. Аз бях малко встрани и можех да я наблюдавам, без да бъда забелязан. Помислих си, че ще проговори, ще извика. Очаквах да ни повика. Бях подготвен да чуя най-дивашкия език, но не и тези странни звуци, които излязоха от гърлото й, именно от гърлото й, тъй като нито устата, нито езикът й взеха някакво участие в това мяукане или остро писукане, които като че ли изразяваха радостна животинска възбуда. В нашите зоологически градина понякога млади шимпанзета играят и се бутат, надавайки подобни викове.

Понеже бяхме объркани и се стараехме да плуваме, като давахме вид, че не ни интересува, тя, изглежда, взе някакво решение. Клекна на скалата, подпря се на ръце и започна да слиза към нас. Беше необикновено ловка. Златистото й тяло, което ни се струваше опръскано с вода и светлина, бързо се движеше по скалата подобно на феерично видение зад прозрачния воден слой на водопада. Като се закрепваше на незабележими издатини, тя за няколко мига се озова на колене върху един плосък камък на брега на езерото. Погледа ни още малко, след което се потопи във водата и заплува към нас.

Разбрахме, че й се играе, и без да сме се наговаряли, продължихме нашите разгорещени забавления, които така сполучливо я бяха предразположили; щом ни се стореше уплашена, веднага сменяхме тактиката. Много скоро се получи една игра, чиито правила бяха установени от нея, наистина странна игра, напомняща донякъде премятанията на тюлените във водата. Тя ту ни убягваше, ту започваше да ни гони. Усетехме ли, че ще ни настигне, ние рязко криввахме или пък отивахме съвсем близо до нея, без да я докосваме. Това беше детинщина, но какво ли не бихме сторили, за да укротим красивата непозната! Забелязах, че професор Антел с нескрито удоволствие участвува във вдетиняването.

Играта вече продължаваше дълго и ние започнахме да се задъхваме, когато останах поразен от една невероятна черта във физиономията на това момиче: нейната сериозност. Тя беше там, изпитваше явно удоволствие от забавленията, към които ни подтикваше, а нито веднъж усмивка не озари лицето й. От известно време това ми причиняваше тъпа болка, чиято точна причина ми убягваше, и се успокоих чак когато я открих — тя не се смееше, нито пък се усмихваше, само от време на време надаваше по един от своите гърлени викове, които трябваше да изразят задоволството й.

Реших да направя един опит. Докато се приближаваше към мен, плувайки по странен начин подобно на кучетата, с коси, разпуснати зад нея като опашка на комета, аз я погледнах право в очите и преди да има време да се обърне, й се усмихнах широко с цялата дружелюбност и нежност, на които бях способен.

Резултатът беше изненадващ. Тя замря, стъпи във водата, която й стигаше до кръста, и протегна напред свити като за отбрана ръце. После ми обърна гръб и се втурна към брега. На излизане от езерото се поколеба, извърна се, загледана косо в мен, както докато стоеше на площадката, слисана като животно, подушило опасност. Може би доверието й се възвърна, защото усмивката ми беше изчезнала, а аз продължавах да плувам с невинен вид, но ново произшествие възобнови тревогата й. Чухме шум в гората и пред очите ни се появи приятелят ни Хектор, който игриво се запремята от клон на клон, стъпи на земята и с подскоци тръгна към нас, преизпълнен с радост, че ни беше намерил.