Пиер Бул - Планетата на маймуните

Най-сетне се опомнихме. След като облякохме скафандрите си, внимателно отворихме един люк на „лодката“. Не усетихме никакво въздушно течение. Значи вътрешното и външно налягане бяха равни. Гората обграждаше поляната подобно на крепостна стена. Никакъв шум, никакво движение не нарушаваха нейния покой. Горещината беше поносима — около двадесет и пет градуса.

Излязохме от „лодката“, придружени от Хектор. Професор Антел държеше най-напред да направи точен анализ на атмосферата. Резултатът беше окуражаващ — съставът на въздуха беше същият като земния, въпреки някои различия в пропорциите на редките газове. Сигурно беше напълно подходящ за дишане. Въпреки това, за всеки случай, най-напред направихме опит с нашето шимпанзе. Когато свалихме костюма й, маймуната много се развесели и съвсем не й стана неприятно. Почувствува се отново на свобода, с почва под краката си и сякаш се опияни. Преметна се няколко пъти и се втурна към гората, скочи на едно дърво и продължи да се премята из клоните. Скоро се отдалечи и без да обръща внимание на нашите ръкомахания и викове, изчезна от погледа ни.

Тогава и ние свалихме скафандрите си, което ни даде възможност да заговорим свободно. Звученето на гласовете ни се стори особено и направихме няколко нерешителни крачки, без да се отдалечаваме от „лодката“.

Без съмнение, намирахме се на някоя сестра-близначка на нашата Земя. Тук имаше живот. Растителното царство дори беше извънредно пищно. Някои дървета навярно надхвърляха четиридесет метра височина. Скоро пред нас се появиха и представители на животинския свят: грамадни черни птици кръжаха в небето като лешояди, а други, по-малки, които много приличаха на папагали, се гонеха с цвъртене. Съдейки по видяното преди кацането, вече знаехме, че съществува и цивилизация. Разумни същества — все още не се решавахме да ги наречем хора — бяха оформили облика на планетата. Но гората около нас изглеждаше необитаема. В това нямаше нищо чудно, тъй като ако случайно попаднехме в някое кътче на азиатската джунгла, щяхме да почувствуваме същата самота.

Преди да предприемем каквото и да било, решихме, че непременно трябва да дадем име на планетата. Кръстихме я Сорор 1 1 Soror (лат.) — сестра. Б.пр. поради приликата й с нашата Земя.

Решихме да не отлагаме повече първото запознанство, затова навлязохме в гората и тръгнахме по някакъв прокаран от самата природа път. Ние с Артюр Льовен имахме карабини. Що се отнася до професора, той признаваше само духовните оръжия. Чувствахме се леки и вървяхме развеселени не защото притеглянето беше по-слабо от земното — и тук сходството беше пълно, а защото сега не тежахме колкото на кораба и това ни караше да подскачаме като козлета.

Напредвахме в индианска нишка, като от време на време напразно викахме Хектор. Младият Льовен, който вървеше начело, неочаквано спря и ни направи знак да се ослушаме, някъде наблизо като че ли течеше вода. Тръгнахме в тази посока и шумът стана по-ясен.

Оказа се, че там има водопад. Когато го открихме, и тримата бяхме развълнувани от красивата гледка, която ни показваше Сорор. Поточе, бистро като нашите планински извори, лъкатушеше над нас, разливаше се на една площадка и се изливаше в краката ни от няколко метра височина в нещо като езеро, естествен басейн, ограден от скали, покрити с пясък, чиято повърхност отразяваше заревото на залязващата Бетелгойз.

Водата изглеждаше тъй привлекателна, че ние с Льовен бяхме обхванати от едно и също желание. В този момент беше много горещо. Съблякохме се, готови да се гмурнем в езерото. Но професор Антел ни даде да разберем, че трябва да бъдем малко по-предпазливи, след като току-що бяхме стъпили на звездната система Бетелгойз. Тази течност може би не беше вода и като нищо можеше да се окаже опасна. Той се приближи до брега, клекна, огледа я, след което внимателно я докосна с пръст. Най-сетне гребна малко в шепата си, помириса я и близна с крайчеца на езика си.

— Това може да бъде само вода и нищо друго — промърмори професор Антел.

Наведе се, за да потопи още веднъж ръка в езерото, когато го видяхме как застина. Възкликна и посочи с пръст следата, която бе открил върху пясъка. Мисля, че по-силно вълнение не бях изпитвал през живота си. Там, под жарките лъчи на Бетелгойз, които се лееха над главите ни от небето, напомнящо грамаден червен балон, съвсем ясно се виждаше отпечатък от човешки крак, прекрасно очертан върху малката пясъчна ивица.