Пиер Бул - Планетата на маймуните

— Това е женски крак — заяви Артюр Льовен.

Тази категорична забележка, изречена със задавен от вълнение глас, изобщо не ме изненада. Изяществото, елегантността, своеобразната красота на стъпката дълбоко ме бяха впечатлили. Не можеше да съществува никакво съмнение, че следата е от човешки крак. Може да я бе оставил някой юноша или дребен мъж, но много по-вероятно беше — и аз го желаех от все сърце — да принадлежи на жена.

— Значи Сорор е населена с човешки същества — прошепна професор Антел.

В гласа му прозвуча нотка на разочарование, което в този момент понамали симпатиите ми към него. Той повдигна рамене с привичен жест и заедно с нас започна да оглежда пясъка около езерото. Открихме още следи, явно оставени от същото същество. Льовен, който се беше отдалечил от водата, ни показа една върху сухия пясък. Следата беше още влажна.

— Тя е била тук преди по-малко от пет минути — възкликна младежът.

— Щяла е да се къпе, чула ни е и е избягала.

Вече ни бе ясно като бял ден, че това можеше да бъде само жена. Затаихме дъх и вперихме поглед в гората, но оттам не се чу нищо, дори клонче не изпращя.

— Имаме достатъчно време — каза професор Антел, повдигайки отново рамене. — Но щом човешко същество се е къпало тук, значи, без съмнение няма опасност и за нас.

Без да си придава повече важност, сериозният учен на свой ред се съблече и потопи мършавото си тяло в басейна. След дългото пътуване удоволствието от къпането в приятна и хладка вода почти ни караше да забравим нашето скорошно откритие. Само Артюр Льовен изглеждаше замечтан и отнесен. Щях да се пошегувам с меланхоличния му вид, когато зърнах жената точно над нас, кацнала на скалната площадка, откъдето се изливаше водопадът.

Никога няма да забравя какво впечатление ми направи появата й. Дъхът ми секна пред чудната красота на създанието, което се появи пред очите ни, покрито с водни капчици, озарено от кървавочервените лъчи на Бетелгойз. Ако не беше богиня, това беше жена или по-скоро младо момиче. Съвсем гола, без друго украшение освен доста дългата коса, тя дръзко излагаше на показ своята женственост срещу чудовищното слънце. От две години ние, разбира се, не бяхме виждали жена и нямахме възможност за сравнение, но никой от нас не беше склонен да се поддава на измамата на миражи. Жената, застанала неподвижна върху площадката, подобно на статуя върху пиедестал, безспорно имаше най-съвършеното тяло, което ние, земните хора, бихме могли да си представим. Льовен и аз затаихме дъх, слисани от възхищение, а струва ми се, че и професор Антел беше развълнуван.

Права, леко наведена напред, с насочени към нас гърди, с ръце, повдигната назад, заела поза на усмиряващ се гмурец, тя ни наблюдаваше с любопитство, което навярно се равняваше на нашето. След като дълго я бях наблюдавал, до такава степен бях омаян, че не можех да различа подробностите в нея — формите й ме хипнотизираха. След няколко минути забелязах, че тя принадлежеше към бялата раса, че кожата й беше по-скоро златиста, отколкото загоряла, че беше висока — но не прекалено — и стройна. После като насън различих едно лице с невиждана чистота. Накрая я погледнах в очите.

Тогава наблюдателните ми способности се възвърнаха, вниманието ми се изостри и аз трепнах, защото в погледа й открих нещо необичайно за мен. В него видях онова чудо, оная тайнственост, които всички ние очаквахме от един свят, толкова отдалечен от нашия. Аз обаче бях неспособен дори да определя естеството на това странно нещо. Само усещах някакво основно различие между нея и човешките същества. Не се състоеше в цвета на очите — странно сиви, рядко срещани между хората, но не и необикновени. Необикновен беше само погледът им — някаква празнота и липса на изразителност ми напомниха една нещастна умопобъркана, която някога познавах. Но не, не беше това, не можеше да бъде лудост!

Когато забеляза, че е обект на любопитство, по-точно, когато погледът ми срещна нейния, сякаш нещо я жегна и тя внезапно се обърна инстинктивно като уплашено животно. Тази уплаха не бе предизвикана от свенливост. Бях убеден, че би било оригиналничене да се предположи, че подобно чувство й е познато. Погледът ми просто й беше неприятен или не можеше да го издържи. Обърната настрани, тя ни наблюдаваше крадешком с ъгълчето на окото си.

— Нали ви казах, че е жена — промърмори младият Льовен.

Гласът му беше пресипнал от вълнение, той почти шепнеше, но девойката го чу и звукът на говора предизвика странно въздействие върху нея. Внезапно толкова бързо се отдръпна, че отново направих сравнение с инстинкта на ужасено животно, готово да побегне. След като отстъпи две крачки назад, при което скалите закриха по-голямата част от тялото й, тя се спря. Сега виждах само горната половина на лицето й и едно око, което продължаваше да ни дебне.