Пиер Бул - Планетата на маймуните

Бяхме обградени и доста разтревожени, тъй като помнехме случая с шимпанзето. Поведението им обаче не беше заплашително — просто и те изглеждаха заинтересовани от играта ни.

Точно така беше. Скоро Нова, която вече смятах за стара позната, влезе във водата и останалите един по един я последваха с повече или по-малко колебание. Всички дойдоха и като вчера започнахме да се гоним подобно на тюлените, само че сега около нас джапаха и се плискаха двадесетина от тези странни същества, чиито сериозни лица съвсем не подхождаха на детинското им поведение.

След четвърт час тази лудория започна да ме уморява. Заради хлапашки забавления ли бяхме дошли на Бетелгойз? Почти се срамувах от себе си и ми стана мъчно, като установих, че тази игра доставяше голямо удоволствие на професор Антел. Но имахме ли друг избор?! Човек едва ли може да си представи колко трудно би се разбрал със същества, които не могат да говорят, нито да се усмихват. Все пак аз се опитах. Започнах да ръкомахам, като се мъчех във всеки жест да влагам определено значение. По най-приятелски начин кръстосах ръце върху гърдите си и се поклоних подобно на китайците. Изпратих им въздушни целувки. Никоя от тези прояви обаче не предизвика ни най-малък ответ. Никакъв проблясък на разбиране не се появи в зениците им.

Когато по време на пътуването бяхме спорили за възможни срещи с живи същества, в представите ни изникваха безформени, ужасни създания, чийто физически облик нямаше нищо общо с нашия, но неизменно предполагахме присъствие на разум у тях. Действителността на планетата Сорор изглеждаше коренно различна: имахме работа с население, което физически приличаше на нас, но, изглежда, беше напълно лишено от разум. Само така можеше да се обясни погледът, който ме беше смутил у Нова и който откривах у всички останали: отсъствие на разсъдък, липса на душа.

Интересуваше ги единствено играта. И то игра, която непременно трябваше да бъде глупава! Хрумна ни идеята малко да я усложним, вземайки пред вид възможностите им; както бяхме до пояс във водата, ние тримата се хванахме за ръце и образувахме нещо като кръг и подобно на малките деца започнахме едновременно да вдигаме и сваляме ръце. Това, изглежда, никак не им хареса. Повечето се отдръпнаха от нас, някои започнаха да ни наблюдават с такова явно неразбиране, че и самите ние се объркахме.

А смущението ни беше толкова силно, че стана причина за нещастието. Бяхме така объркани от вида си — трима улегнали мъже, единият от които беше световно известен, хванати за ръце, готови да заподскачат в кръг като децата под присмехулното око на Бетелгойз, че не можахме да запазим сериозния си вид. Толкова се бяхме напрегнали за четвърт час, че сега имахме нужда да се отпуснем. Избухнахме в неудържим налудничав смях; в продължение на няколко секунди се превивахме надве, без да можем да се овладеем.

Нашето кикотене най-сетне предизвика отклик сред тези хора, но той в никакъв случай не се покриваше с желанията ни. Сякаш буря се изви над езерото. Те се разбягаха като обезумели на всички страни, което при други обстоятелства би ни се сторило смешно. След малко се озовахме сами във водата. Разтреперани, те се бяха скупчили на другия край на брега, като издаваха своите къси, гневни крясъци и разярено протягаха към нас ръце. На лицата им беше изписана закана, която ни уплаши. Тръгнахме към оръжията си, но разумният Антел тихичко ни заповяда да не си служим с тях и дори да не ги пипаме, докато не се приближат.

Облякохме се бързо, без да ги изпускаме от очи. Но едва бяхме нахлузили панталоните и ризите си, когато възбуждението им достигна до истерия. Изглежда не можеха да понасят вида на облечени хора. Някои побягнаха, а останалите тръгнаха към нас с протегнати напред ръце и свити юмруци. Сграбчих карабината си. И колкото и невероятно да изглежда, тези тъпи същества сякаш схванаха значението на жеста ми, обърнаха гръб и изчезнаха сред дърветата.

Ние побързахме да се върнем на „лодката“. По пътя имах чувството, че макар и невидими, те неизменно бяха по петите ни и мълком придружаваха нашето отстъпление.

Когато излязохме на поляната, хората от Сорор ни нападнаха с бързина, която ни отне възможността за каквато и да било отбрана. Като кози наизскачаха от гората и връхлетяха, преди да успеем да достигнем оръжията си.

Любопитното в това нападение беше, че то не бе насочено срещу нас. Усетих веднага това и то скоро се потвърди. Нито за момент не почувствувах, че се намирам в смъртна опасност, в каквато беше Хектор. Те не искаха живота ни, а дрехите и цялото снаряжение, което носехме. След миг вече не можехме да помръднем. Вихрушка от опипващи ръце изтръгваха оръжието, мунициите и раниците ни, за да ги захвърлят надалеч, докато други с настървение смъкваха дрехите ни, за да ги разкъсат. Щом разбрах какво предизвикваше яростта им, аз престанах да се съпротивлявам и се отървах само с леки драскотини. Антел и Льовен последваха примера ми и скоро се озовахме голи като червеи сред група мъже и жени, които явно успокоени от вида ни, отново започнаха да подскачат наоколо ни; но да избягаме беше съвсем невъзможно, тъй като не ни даваха възможност да мръднем.