Дейвид Брин - Стълба към небето

— Не се приближавай нареди на пилота Джилиън. — Не прави неочаквани ходове. Трябва да сме търпеливи. Нека първо свикнат с нас.

Акеакемай се съгласи.

— Излъчваме идентификационния код на „С-с-стрийкър“. Но ще мине известно време, докато предадем и други с-с-съобщения. Дотогава предпочитам да не нервираме тези приятели!

Делфинът се изразяваше прекалено сдържано. Тези очукани наглед кораби в продължение на две години бяха успявали да задържат ужасните тандуаси и много други съюзени войнствени кланове. Джилиън предпочиташе да не бъде изпържена от собствените си сънародници, само защото в последния момент нервите им не са издържали.

След цялото това време спокойно можеше да почака още мъничко.

„Джейк Демуа няма да е много доволен от състоянието, в което връщам „Стрийкър“ — помисли си тя. — Без две трети от екипажа и образците от Плиткия куп. Ще ме върти на шиш седмици наред, докато се мъчи да разбере къде са отишли Крейдейки и Том и какви странни дела може да са ги занимавали през това време.“

От друга страна, тя се връщаше на Земята с дарове.

„И с информация за киквите на Китръп, които можем да обявим за нови клиенти на нашия разрастващ се клан.

И за рюковите симбионти на Джиджо, които помагат на различните видове да се разбират помежду си. Плюс всичко, което с Ние сме изтръгнали от нашия пленен клон на Галактическата библиотека.“

Имаше и още.

„Съветът Терагенс ще иска да научи за тайната колония на Джиджо и експедицията на „Полкджхи“. И двете групи са изправени пред огромни опасности и в същото време като че ли предлагат нещо, към което съветът отдавна се стреми — разклонения на земянитския клан, които могат да оцелеят извън обсега на Галактическата цивилизация, даже някой ден Земята да бъде победена.“

Имаше да разказва за много други неща, достатъчно, за да има работа за години наред.

„Всичко, което сме открили за другите класове живот, например. Особено за трансцендентните.“

Колкото и могъщи и всезнаещи да изглеждаха тези богоподобни същества, Джилиън изпитваше към тях странно чувство, много напомнящо на съжаление. В крайна сметка те не бяха най-старите или най-велики деца на живота, а само онези, които не се бяха хвърлили в еднопосочните ексцентричности в търсене на по-добри светове.

„Страхливци“, така ги беше нарекла в момент на раздразнение. Несправедливо обвинение, признаваше сега тя, но все пак не съвсем далеч от истината.

„Те сякаш са попаднали в капана на Прегръдката на вълните. И все пак не искат да последват зова й докрай — независимо дали към някое по-висше място или в универсална рециклираща система. Затова остават край черните дупки, мислят и планират, докато времето бавно пълзи покрай тях. Освен когато им се струва удобно да жертват безброй по-нисши форми на живот, за да постигнат някаква цел.“

Общо взето те не бяха компанията, която с радост би поканила на вечеря.

Когато мъглата на битката се разчисти, Джилиън нареди напуканата броня да бъде изстъргана от илюминаторите за първи път след Китръп. Това й позволи да застане пред сияещия Млечен път — пръски от толкова познати съзвездия, че биха успокоили дори някоя пещерна жена, прекарала живота си в трудности и ровене на корени само преди десет хиляди години.

„Скоростта на светлината е бавна, но неумолима — помисли си тя, загледана в ярките галактически пътища. — През следващите хилядолетия тези звездни полета ще сияят с цялата си красота. Свръхнови ще огряват небесата, отнасяйки първата част от посланието на трансцендентните.“

Просто послание, но толкова важно, че дори тя можеше да го разбере.

„Поздрави. Ето ни. Има ли някой там?“

Джилиън забеляза, че Емерсън — чиито задължения в машинното отделение най-после бяха свършили — се втурва да прегърне Сара. Двамата застанаха наблизо, заедно с безмълвната си шимска спътничка и впериха очи в същата гледка, споделяйки собствените си мисли.

Разбира се, младата джиджойка бе още един дар за Земята, безценен учен, независимо предвидил Голямото разкъсване единствено с помощта на математическата си прозорливост. Дори само това представляваше невероятно постижение… но сега Сара продължаваше нататък и предполагаше, че Разкъсването е само симптом. Не за разширяването на вселената, както твърдяха земните учени, а за нещо по-сложно и странно. Нещо „влизащо от друга контекстуална рамка“… каквото и да означаваше това.

Сара смяташе, че загадката може да е свързана с раса, наречена „буюри“.