Дейвид Брин - Стълба към небето

Джилиън поклати глава. В крайна сметка с тези проблеми щяха да се занимават други. Опитни професионалисти от цялата Земя — и десетки от приятелски раси, — които можеха да се справят с неясните въпроси, докато тя щеше да се върне към старата си професия на лекарка. Професията, за която бе учила.

„Никога повече няма да заповядвам на когото и да е. Никога. Независимо какво ще кажат за постиженията ни в тази мъчителна мисия, аз няма да приема друго командване.

Отсега нататък ще спасявам живота на отделни хора. Нека за космоса се вълнуват други.“

Всъщност тя вече бе избрала първия си пациент.

„Веднага щом предам информацията, ще съсредоточа всичките си усилия, за да помогна на Емерсън. Ще се опитам да му върна донякъде способността да говори. Можем само да се надяваме, че земните учени вече са направили полезни открития, но дори да не е така, ще обърна всеки камък, за да му помогна.“

Дали тази амбиция се дължеше на угризенията й? Да възстанови част от щетите, нанесени от нейните заповеди? Или бе просто заради удоволствието да гледа как Сара и Емерсън разговарят с мислите и сърцата си.

— Отново с-с-сме в двустранен холорежим, доктор Баскин — докладва Акеакемай. — И получаваме с-с-съобщение.

Големият видеоекран проблясна и показа контролната зала на приближаващ се боен кораб, чиито тъпи краища показваха, че е тенанинско производство. Екипажът беше предимно човешки, но лицето пред камерата имаше острите скули и ъгловатата красота на мъжки тимбрим със съпреживителни пипала, които се развяваха край ушите му.

— … че трябва да смятаме вашите твърдения за невероятни. Моля, дайте доказателства, че вие наистина сте ТААСФ „Стрийкър“. Повтарям…

Изглеждаше съвсем лесно да изпълни това искане. Джилиън бе преодоляла ужасни премеждия в очакване точно на този момент. И все пак като че ли нямаше желание да се подчини.

И след кратък размисъл разбра причината.

„Всеки човек възприема света като разделен на „Земята“ и „там навън“.

Докато съм в космоса, мога да си представям, че съм близо до Том. И двамата се загубихме. И двамата бяхме преследвани из Петте галактики. Въпреки мегапарсеците, които ни разделят, ми се струва само въпрос на време да се срещнем отново.

Но когато стъпя на старата Земя, аз ще съм си у дома. Земята ще ме заобикаля и външният космос ще се превърне в съвсем отделно място. Огромна пустош, в която той изчезна — заедно с Крейдейки, Хикахи и другите, — скитайки се сред ужасни опасности, докато аз мога само да се опитвам да си намирам работа, за да не се чувствам самотна.“

Джилиън се помъчи да отговори на тимбрима. Искаше й се да го направи някой друг, просто за да свали това последно бреме от плещите й. Изпитанието да сложи край на дългото изгнание.

Помогна й странен глас. Емерсън Данайт, който усмихнато се изправи пред холограмата и изрази мислите си с оперна ария:

Зангските елементи бяха по-добре подготвени да приемат всичко това с философско спокойствие. Също и машинните същества, които участваха в макрообщността, наречена „Майка“.

В основаващите се на водород и силикон цивилизации съществуваше широко разпространено убеждение, че така наречената „реалност“ е фикция. Че всичко — от най-голямата галактика до най-малкия микроб — просто представлява част от невероятна симулация. „Модел“, разработен за решаването на някакъв огромен проблем или загадка.

Разбира се, за тези два класа живот беше съвсем естествено да стигнат до еднакво заключение. Зангите бяха еволюирали, за да изпълняват аналогови симулации органично, в собствените си тела. Машините го правеха с прецизни софтуерни модели, съставяни от дигитални съзнания. Но в крайна сметка всичко се свеждаше до едно и също. Най-после обединени, те бяха открили общи възгледи за живота.

„Ние — и всичко, което виждаме около себе си, включително могъщите трансцендентни — съществуваме само като елемент от грандиозен сценарий, разиграван от някакъв по-висш компютър, навярно на друга равнина на съществуване — или в точката Омега, когато свършекът на времето доведе всички неща до окончателното им осъществяване.