Дейвид Брин - Стълба към небето

Кратък проблясък им обясни всичко. Прозорец от някакъв вид стъкло. Отвътре се процеждаше бледа светлина. И се виждаха два силуета. Змиевидна шия. И рачешки щипки.

После станцията на Хари рязко се наклони и всички залитнаха. Каа съобщи, че навлизат в атмосферата на планетата.

— Време е да закопчаем предпазните колани! — нареди пилотът. Скоро щяха да ги заобиколят други пламъци. Ако преживееха предстоящото спускане, нямаше да мине много време и щяха да стъпят на твърда земя.

И все пак Хари и другите останаха до прозорците още малко, за да наблюдават ракетата колкото могат по-дълго. Компютърът изчисли вероятната й траектория и докладва, че изглежда се е насочила към най-голямата луна на Джиджо.

Рети най-после проговори. Тя тропна с крак по палубата, но този път от радост.

— Суперско! — извика момичето. — Знаете ли к'во означава туй?

Хари и Дуер поклатиха глави.

— Означава, че не съм прикована за туй място! Означава, че има начин да се махна от таз кочина. И можете да се обзаложите, ще го направя.

В очите й като че ли заблестя същата светлина като на мъждукащото въгленче, докато ракетата най-после изчезна от поглед. Дори когато Хари я отведе до седалката й и закопча коланите й за приземяването, Рети продължаваше да трепери от възбуда.

— Ще направя всичко, за да успея. Пак ще избягам — толкоз бързо и толкоз надалеч, колкото ми позволи тая мръсна дърта вселена.

Хари кимна. Нямаше никакво намерение да се изпречва на пътя й.

— Убеден съм, че ще успееш — без каквото и да е съмнение отвърна той.

Скоро пламъци започнаха да облизват прозорците — Джиджо протягаше ръце, за да ги приветства.

Ужасни ветрове шибаха кораба, докато се готвеше да се прехвърли обратно в нормалното пространство. Повечето от стазафланците на „Стрийкър“ се откъснаха или бяха изпарени. Въртящото се гравитационно колело беше почти запоено за корпуса.

Що се отнасяше до защитната обвивка, която предпазваше екипажа — този дар от трансцендентните сега искреше и се разнищваше, гърчейки се като храбро, умиращо създание.

Джилиън скърбеше за него като за загубен приятел. Както скърбеше и за другите загуби. А сега — за угасналата надежда.

„Ние искахме да избегнем гибелта и да отдалечим врага от Земята.

Враговете ни искаха да ни попречат и погубят.

Изглежда, че всеки получи наполовина от онова, което искаше.“

Суеси бе долу в машинното отделение и заедно с Емерсън и другите от уморения си инженерен екип се опитваше да поправи двигателите. Сега корабът едва имаше енергия, за да стигне до единственото равнище от пространството, в което не го очакваха рояци от мини… или други смъртоносни капани.

„Не, там ни очакват живи противници. Дишащи кислород, също като нас.“

Поне би трябвало да е възможно да се предадат на бойните кораби и членовете на екипажа да бъдат третирани като военнопленници. Ако разбира се, победителите незабавно не започнеха да се бият за плячката.

Естествено, Джилиън не можеше да се остави да я пленят. Информацията в главата й не трябваше да попадне във вражески ръце.

Тя дълбоко въздъхна. Наближаваше деветдесет и втората битка. Тактиката й почти бе успяла. Всеки път, щом избухнеше мина, нападнеше ги квантов мем или преминеше вторична хаотична вълна, редиците на прииждащите ракети се объркваха, броят им намаляваше и когато накрая избухнаха, центърът на експлозията им беше изместен.

„И въпреки това беше достатъчно лошо.“

Когато „Стрийкър“ завърши последното си мъчително прехвърляне в нормалния вакуум на родния космос, заобиколен от облаци ослепителни останки, тя знаеше, че величественият стар кораб не е в състояние да победи дори само корвета или въоръжена спасителна лодка, та какво оставаше за очакващата ги армада.

— Моля те, предай сигнала за примирие — нареди Джилиън. — Кажи им, че сме готови да обсъдим условията за капитулация.

Тъмната фуния на Ние се поклони в израз на тържествена почтителност.

— Както желаеш, доктор Баскин.

Докато екипажът на мостика правеше всичко възможно, за да замени изгорелите модули мониторите бяха заслепени от йонизирани останки и радиация. Първото, което се появи от мъглата, бяха два големи гравитационни кладенеца — малки трапчинки в пространство-времето.

„Земята и Луната… — разбра тя. — Стигнахме толкова близо.“

Скоро на гравитационния дисплей щяха да се покажат и други неща с величествена мощ.