Дейвид Брин - Стълба към небето

„Според онова, което съм чувал, тези Общности на Шестте раси са много внушителна компания. Ако Дуер и Рети, а също Алвин и Ур-ронн, са типични примери, джиджойците ще окажат сериозна съпротива.“

Той потупа пулта на сигурната си стара станция.

„Може би ще успеем да им помогнем малко, а?“

Спиралното им подхождане ги отведе откъм тъмната страна на Джиджо под голяма луна, която Дуер нарече „Лусен“. Хари възкликна, когато видя линия от ярки искри по границата между деня и нощта. Под формата на издължен полумесец по безвъздушната й повърхност сияеха блестящи градове. После разбра.

„Отражения. Просто падаща под ъгъл слънчева светлина, която пълзи по лунната повърхност. Куполите са безмълвни, безжизнени. Още от заминаването на легендарните буюри… преди колко време? Преди половин милион години?

И все пак — призна пред себе си той, — гледката е прекрасна. И може би някой ден…“

Остър вик го накара рязко да се завърти.

Рети стоеше до отсрещния прозорец и упорито отказваше да погледне към нежната красота на родния си свят. Начупена и със скръстени ръце, тя не обръщаше внимание на постоянните призиви на своя „съпруг“, миниатюрния мъжки урс, наречен „аз“. Малкото кентавровидно същество проточи дългата си шия, за да ухапе Рети по рамото, после посочи към гледката навън.

— гледа, съпруго! гледа!

— Вече съм виждала всичко това — кисело измърмори тя. — Природа. Планини, храсталаци и мръсотия. Много мръсотия. Няма нито 'лектричество, нито компютри, ама мръсотия колкото ти душа иска…

— не природа! — прекъсна я „аз“. — обръща се и гледа фойерверки!

Рети упорито не помръдваше. Но другите се втурнаха да разберат какво иска да каже урсът.

— Угаси външните светлини — нареди Хари, така че прожекторите на наблюдателната станция да не затъмняват гледката.

Под тях се простираше нощният Джиджо, тъмна покривка, която след няколко поколения можеше да заблести от градски светлини, независимо кой щеше да спечели предстоящата битка. Сега обаче Хари не забелязваше каквито и да е признаци за разумен живот, дори с помощта на уредите си. „Е, Шестте раси са се крили много време — помисли си той. — Вече трябва да са натрупали опит.“

Беше интересно да си представи звездната цивилизация, която можеше да се развие от джиджоските Общности с техните ревностни традиции на екологична защита, взаимна търпимост и в същото време на спокоен индивидуализъм, щом ставаше дума за стремежи и нови идеи. Нещо много любопитно, ако се приемеше, че преживеят неизбежната криза.

Отначало Хари не забеляза нищо, което да оправдае възбудата на „аз“. После Дуер го сръга с лакът и посочи надясно.

— Виж. Искра.

— Колко красиво — отбеляза Киуей.

Наистина приличаше на мъждукащо въгленче, полетяло от лагерен огън, за да се понесе — плавно и съвсем бавно — нагоре от онзи тънък пласт атмосфера в черното небе над нея.

— Мониторен режим — заповяда Хари. — Фокусирай и увеличи аномалията, която наблюдавам.

Компютърът сканира посоката на погледа му и се подчини. Появи се холоизображение, представящо най-странния обект, който шимът някога бе виждал, въпреки годините, прекарани в проучване на невероятните меметични кътчета на Е-пространството.

Дълга и тънка тръба с остър преден край… и бели пламъци, бълващи отзад.

— Прилича на… горящо дърво! — удивено измърмори Киуей.

— Не е дърво — поправи го Дуер. — Бамбук.

Рети най-после се поддаде на любопитството си и се завъртя — едва навреме, за да види угасването на пламъците. Докато в продължение на няколко секунди тънката ракета свободно се рееше в небето, уредите на Хари установиха размерите й, много пъти по-големи от неговата станция!

Внезапно заострената тръба се пречупи. Все още димящата задна част се запремята надолу, докато задният край на предната отново се възпламени.

— Но какво природно явление би могло… — озадачено промълви Киуей.

— не природно, глупава мечко! — извика „аз“. — бамбукова ракета направена от урси-човеци-треки! Изстрелва я високо, за да приветства Рети-„аз“ пак у дома!

Хари премигна два пъти. После се усмихна.

— Проклет да съм. Това ли било? Многостепенна ракета, направена от изкорубени дървесни дънери… или там както им казваш, Дуер.

Той отново се обърна към компютъра:

— Увеличи предния край. Онази част, която е най-отдалечена от пламъците.

Също като връх на копие, този край слабо лъщеше. Той бавно се въртеше, заедно с останалата част от примитивната ракета.