Дейвид Брин - Стълба към небето

„Жалко — помисли си тя. — Толкова ми се искаше поне веднъж да догледам представлението докрай.“

На теория можеш да избягаш от враговете си, като се прехвърлиш в хиперпространството.

За съжаление тази идея е по-стара от много звезди. Военното изкуство отдавна се беше приспособило към подобна тактика. Когато „Стрийкър“ извърши скока, глутницата връхлитащи ракети го последва.

Акеакемай ловко маневрираше с двигателите на стария им изследователски кораб тип „Снарк“ и го караше буквално да подскача из известните пластове, които все още покриваха Галактика втора.

За разлика от положението в Галактика четвърта, различните равнища на хиперпространството все още бяха достъпни, макар и много по-трудно, отколкото преди. Джилиън разчиташе на тази промяна, за да наруши времевия разчет на вражеските ракети. С малко късмет можеше да има и хаотични вълни — вторични трусове от Голямото разкъсване, — които да нагънат пространството и да объркат смъртоносните машини.

Уви, не й трябваше много време, за да разбере, че е допуснала най-сериозната грешка на всеки командир. Бе решила, че враговете й са глупави.

В B-пространството, където всички звезди се превърнаха в малки дъги, дежурният наблюдател стъписано извика:

— Мини! Напълнили с-с-са равнището с-с-с…

Акеакемай незабавно извърши нов скок, но едва след като няколко от мините избухнаха и подхвърлиха „Стрийкър“ с ударните си вълни, докато корабът се прехвърляше в А-иространството.

Странно познатите усещания на това царство на скоростта изпълниха Джилиън, сякаш накъдето и да се обърнеше, виждаше тунел, който предлагаше пряк път отвъд някакъв далечен хоризонт. Във всеки от тези проходи сияеше дискът на величествено въртящо се слънце.

— Петдесет секунди — като че ли на себе си измърмори Ханес Суеси.

— Още мини! — разнесе се тревожен вик… съвсем излишно, тъй като корабът се разтърси от мощни взривове, които напрегнаха до крайност поглъщащата енергията нова обвивка на „Стрийкър“. Температурата рязко се повиши и Джилиън се обля в пот.

„Без трансцендентната броня вече щяхме да сме пара“, помисли си тя, докато се прехвърляха в Б-пространството. Ужасно място за търсене на пряк път. Всичко изглеждаше далечно, сякаш гледаш през обратния край на телескоп.

За съжаление Б-пространството беше обитавано от представителите на квантовия клас живот — блестящи полуформи, чиито очертания ставаха все по-неясни, колкото по-внимателно се вглеждаш в тях. В момента, в който „Стрийкър“ се появи, отгоре му се нахвърли множество от тези аморфни същества.

— Враговете ни трябва да са наели местни съюзници, които да охраняват този заден изход. — Гласът на Ние звучеше озадачено от тази невероятна предвидливост.

Джилиън видя, че парчета от трансцендентната им обвивка се изпаряват под новата атака.

— Махни ни от…

Предусетил желанието й, Акеакемай за пореден път прехвърли „Стрийкър“… в момента, в който ракетите нанесоха удара си.

Каа направи още един скок, преди В-пространството да изчезне.

Мъчителното прехвърляне опъна всеки нерв в тялото на Хари и с болезнен вик изкара въздуха от гърдите му.

Дори когато преходът свърши и чудотворно се озоваха обратно в нормалния континуум, разтрепераните пътници на станцията продължаваха да усещат по кожата си дразнещо гъделичкане. Хари избърса сълзите от очите си и с абсолютна точност разбра, че В-пространството окончателно се е отделило от Галактика четвърта, за да се понесе надалеч и да остави царството на атомите да се върти, откъснато и самотно.

„Излязохме тъкмо навреме“, помисли си той, когато зрението му се проясни. После се завъртя, за да погледне какво е постигнало възхитителното навигаторско изкуство на Каа.

Точно пред тях сияеше синьо кълбо с тънка обвивка от влажен въздух. Между дъгите на океаните изпъкваха кафяво-зелени континенти. По линията, разделяща деня от нощта, можеха да се видят мълнии, които танцуваха по облаците и планинските върхове.

— Джиджо, предполагам — измърмори Хари и мислено прибави: „Моят нов дом“.

— Да — отвърна Дуер. — Добре дошъл. Чудесно е да се завърнеш.

Ако се съдеше по напрегнатата му поза, младежът нямаше търпение да се впусне по любимите си горски пътеки. Очевидно там долу го очакваха две жени, които се смятаха за негови „съпруги“. Дуер изглежда нямаше желание да обяснява положението, но копнееше да се върне. Поне това беше ясно.