Дейвид Брин - Стълба към небето

„Ще доживеем да видим това — помисли си Линг. — И още много други неща. Радваш ли се, че отиваме там?“

За разлика от делфините, трансцендентните не бяха питали Ларк дали иска да отиде. И все пак се чувстваше прекрасно.

„Да.

Ще ми липсват някои хора. И Джиджо. Но кой би могъл да отхвърли такава възможност?“

Всъщност вече му липсваха. Джилиън Баскин, която се бореше да изпълни дълга си. И Сара, чиято обич винаги щеше да сгрява сърцето му. С групата от дванайсет делфийски доброволци Баскин беше пратила и други подаръци — архивите на „Стрийкър“, генетичните проби, събрани по време на дългата им изследователска мисия.

И още нещо.

Ларк погледна към най-древния член на общността на Майка, обвит в златен пашкул от замръзнало време. Мумия, навярно отпреди един милиард години, която бе пътувала заедно с екипажа на „Стрийкър“ още от съдбоносното им откритие в Плиткия куп.

Казваше се Хърби.

Загадъчната усмивка на мумията изглеждаше всезнаеща. Самоуверена.

— Това не е ли най-скъпоценната ви находка? — бе попитал Ларк през онези напрегнати мигове преди избухването на свръхновата, докато пристигаха образците от „Стрийкър“ и защитната обвивка на „Полкджхи“ обгръщаше кораба.

— Двамата с Хърб преживяхме заедно много неща — отвърна Джилиън. — Но мисля, че е по-важно да дойде с вас. Той може да разкаже на някоя далечна цивилизация повече за нас, отколкото всички архиви на Библиотеката.

Земянитската жена изглеждаше уморена и все пак непрекършена, сякаш беше убедена, че премеждията й скоро ще свършат.

— Освен това, даже „Стрийкър“ някак си да оцелее, смятам, че старият Хърби не е незаменим. Зная къде можем да намерим много други като него.

Тази загадъчна забележка преследваше Ларк, докато двамата с любимата му оставяха мисълта си да се рее и наблюдаваха плъзгащото се покрай тях меко сияние — свободните нишки и шевове, които винаги бяха оставали скрити зад завесата на великата трагикомедия на живота. Кой знае защо това като че ли загатваше за събития, които продължаваха да се развиват. И в които той продължаваше да участва, въпреки прекъсването на всички причинни или комуникативни връзки.

До двамата плуващи човеци се появи трета фигура. Делфин — дълъг, лъскав и покрит с белези от много премеждия, — който леко побутна телата им с вълните от перките си и плъзна силното си мисловно присъствие до тях, за да сподели гледката край блестящия корпус на „Полкджхи“.

Скоро новият им спътник изпя мелодичен коментар:

Линг разбиращо въздъхна и Ларк кимна. Той се обърна, за да поздрави делфина за това, че толкова красиво е изразил всичко.

Само за да запремигва от изненада, когато видя празно място в богатата органична среда на Майка.

Можеше да се закълне, че само допреди мигове едрата сива фигура е била точно до него — лъскава, топла и достатъчно близо, за да я докосне! Делфин, който не беше срещал сред новодошлите.

Но там нямаше никой.

Щяха да минат много години, преди отново да чуе този глас.

Зная, че писателят не трябва задълго да се задържа в конкретна „вселена“ и да пише за едни и същи герои и ситуации. За да не ставам банален, аз се опитвам да не публикувам две такива книги една след друга. Но трилогията за Ъплифта („Звездният риф“, „Брегът на вечността“ и „Стълба към небето“) очевидно е изключение. Никога не съм се насочвал съзнателно по „пътя на трилогията“, но тази творба се развиваше сама и постепенно придобиваше все по-голяма сложност и многостранност. Такъв е животът. Ако хвърлиш камъче в езеро, концентричните кръгове на вълните ти изглеждат ясни. Но само се опитай да хвърлиш няколко едновременно и ще се получи нещо, каквото изобщо не си си представял. Почти същото е с реалистичните романи. Смисълът и събитията се развиват във всички посоки.

Много хора са ме питали за поредицата ми за Ъплифта. Това определено не е първия случай, в който писател размишлява над възможността за генетично изменение на животни. Такива примери са „Островът на доктор Моро“ и „Планетата на маймуните“. От малък се възхищавам на тези творби и телевизионни сериали. Но също съм забелязал, че в почти всички подобни истории човешките „господари“ играят ролята на глупаци или престъпници. С други думи, ако променим животните, за да развием интелигентността им, това ще е, за да ги поробим и използваме.