Дейвид Брин - Стълба към небето

Години по-късно Хари осъзна, че подобна амбиция беше тласкала и родителите му. С младежки гняв той бе отхвърлил молбите им за търпение, несръчните им прояви на обич, дори прощалната им благословия.

И все пак съжалението беше само външна форма, а прошката — абстракция на цивилизацията, лишена от угризения или мъка.

Други спомени все още бяха достатъчно силни, за да го изпълват с вълнение. Воят на ботбийските вълци из сухите езера под осеяните със златисти петна луни. Огньовете, край които свит на кълбо слушаше как пробшърски шаман напява зловещи истории — легенди, които Марко и Филисити жадно изучаваха като древни народни предания, макар че тези племена обитаваха Хорст едва от шест поколения.

Та нали собствената му разумна раса не беше много постара! Бяха изминали само няколко века, откакто човешките същества бяха започнали да извършват генетични промени в шимпанзетата.

Кой им бе дал това право?

Нямаха нужда от разрешение. Галактяните следваха същия път от еони — всяко „поколение“ звездни пътешественици създаваше следващото в самовъзпроизвеждащия се процес, наречен Ъплифт.

Като цяло, човеците бяха по-добри господари от повечето останали… и той предпочиташе да е разумно същество, отколкото животно.

Не. От земянитския клан го отблъскваше не негодувание, а някакво отчуждение. Дребнавият хленч на пробшърските мистици имаше същото въздействие върху смазващите сили на непреодолимата вселена, каквото и отчаяните ходове на съвета Терагенс. По същия начин можеше да сравни искрите, излитащи от лагерния огън, със звездите в небето. На пръв поглед си приличаха. Но каква тежест имаше тлеещото въгленче на великите везни на всички неща?

Нима космосът се вълнуваше дали човеците или шимите ще оцелеят?

Тази мисъл го занимаваше дори в университета. Естествените връзки на Хари ставаха все по-слаби и накрая започнаха да отпадат една по една. Остана му само мъгляво желание да открие нещо вечно. Нещо, което заслужаваше да е вечно.

С постъпването си при Уер'К'кинн в Института по навигация той намери нещо трайно, решение, за което изобщо не съжаляваше.

И все пак години по-късно продължаваше да го озадачава фактът, че сънищата му постоянно го връщат на окаяния свят от младостта му. Хорст изпълваше спомените му. Вятърът в сухата трева. Миризмите, които дразнеха носа му като хищни лапи в синусите. И символите, които шаманът рисуваше в ума му като дъги от пъстроцветен пясък, означаващи „елен“ или „ловец с копие“.

Дори като служител на галактическата цивилизация, представител на дишащите кислород върху тази странна плоскост на реалността, във всеки прозорец на която искряха алафори като непризнати картини на Дали, Хари все още виждаше фунии от искри, издигащи се от лагерни огньове в напразен опит да достигнат далечните звезди.

— Не натам! — извика Линг.

Викът й накара Ларк рязко да спре няколко метра навътре в нов коридор.

— Но аз съм убеден, че това е най-добрият път за гнездото ни. — Той посочи към мрачна пътека, извиваща се между сиви керамични стени. От всички лъкатушещи, разклоняващи се проходи на борда на напомнящия лабиринт джофурски кораб се носеха силни миризми. Този тук ги мамеше със специфични аромати за „ЗЕЛЕНО“ и „УБЕЖИЩЕ“.

— Вярвам ти — кимна Линг. — Тъкмо затова не трябва да тръгваме по него. В случай, че все още ни преследват.

Тя вече не приличаше много на звездна богиня. Тъмната й коса беше къса, а светлата й кожа бе покрита със сажди. Облечена само в раздраната долна туника от някога бляскавата й униформа, сега Линг изглеждаше далеч по-дива от джиджоските туземци, които преди наричаше „диваци“. В люлка от плат носеше тъмночервен пръстен, от който сълзеше слуз като от ранена наденица.

Ларк разбираше какво иска да каже Линг. Откакто се бяха опитали да саботират контролната зала на крайцера, гигантските джофури и техните роботи ги преследваха из огромния кораб. Бегълците не трябваше да отвеждат преследвачите си до единственото място, което им предлагаше храна и подслон.

— Тогава накъде? — Ларк мразеше да стои на открито. Той носеше едничкото им оръжие — жизнен лилав пръстен. По-голям и в по-добро състояние от червения, той играеше ролята на ключ за вратите и пропуск покрай непредпазливите пазачи.

Линг по-добре от него познаваше космическите кораби. Но този чудовищен боен съд беше различен. Тя надникна в един от мрачните тунели, лъкатушен коридор, който изглеждаше по-скоро органичен, отколкото от изкуствена материя.