Дейвид Брин - Стълба към небето

Онзи там, изправил се на задни крака като дванайсетонога антилопа — не представляваше ли абстракция, далечно свързана със „свобода“? Когато към съществото се спусна назъбено летящо нещо, Хари се зачуди дали ловецът не е сложен вариант на „копнеж“. Или както обикновено, той се мъчеше да натъпче сложното и необяснимото в прости ниши, за да задоволи потребността на младия си разумен мозък от модели?

„Е, за „човешката природа“ е типично да банализира всичко. Да създава стереотипи. Да се преструва, че може да обясни необяснимото.“

Местните мемоорганизми бяха очарователни, но от време на време под наблюдателния му пост се появяваше нещо друго, което изискваше по-сериозно внимание.

Винаги можеше да различи натрапниците. Те се движеха тромаво, сякаш алафоричните им фигури бяха неудобни костюми. До тях често се приближаваха хищни меми, търсещи вкусно концептуално месо, само за да отстъпят светкавично от тръпчивия вкус на твърда материя. Кораби с метални корпуси или органични форми на живот. Натрапници от друга част на реалността, които не спираха да погледат, а припряно минаваха покрай носещите се във въздуха планини, за да потърсят убежище в приличното на швейцарско сирене небе.

Хари с радост посрещаше тези моменти, които оправдаваха заплатата му. Той ясно описваше всеки новодошъл на своя партньор, компютърът на станцията, който лежеше под краката му, скрит от враждебните ефекти на Е-пространството. Специалистите в централата разшифроваха данните, за да определят какъв съд е минал пред очите му и закъде пътува. Междувременно двамата с компютъра се опитваха да го открият сами.

— Корабната памет познава този модел — каза носещото се във въздуха „М“, когато Хари описа особено странен новодошъл, носещ се на безброй сковани, блестящи стълбчета като самоходна брошка. — Изглежда, е представител на квантовия клас разум.

— Нима? — Хари притисна лице до стъклото. Обектът изглеждаше крехък като пухеста зилмова спора, понесена от вятъра към далечните краища на Хорст. Тънките стъбълца се отчупваха и изпаряваха едно след друго, докато нещото — (дали беше кораб, или самостоятелно същество?) — летеше към една от небесните дупки на хоризонта. — Никога не съм виждал толкова голям квант. Какво прави тук? Мислех, че не си падат по Е-пространството.

— Опитай се да си представиш как вие, органичните, реагирате на плътния вакуум — сбръчквате се и загивате, ако не сте покрити с пластове предпазна техника. По същия начин колебливите субективности на този район излагат на опасност някои други видове живот. Е-пространството дори е по-отвратително за квантовите същества, отколкото за представителите на машинния клас. Предлагам любезно да извърнеш поглед, наблюдател Хармс. Квантът очевидно има проблеми. Не е необходимо още повече да го затрудняваш, като го зяпаш.

Това напомняне накара Хари да премигне.

— А, да. Принципът на несигурността! — Той се извърна. Работата му в Е-пространството бе да наблюдава, но прекалено внимателното наблюдение можеше да нанесе и вреда.

Във всеки случай, действителната му задача беше да следи за по-обикновени натрапници.

Най-често виждаше кораби на дишащи водород, които лесно се разпознаваха, защото съдовете им напомняха на балони и изглеждаха еднакво в какъвто и да е континуум. Кой знае защо представителите на този клас живот имаха навика да минават напряко през Е-пространството на път от един Юпитеров свят към друг, въпреки че равнища А и В бяха по-ефикасни и точките на прехвърляне бяха много по-бързи.

В онези редки случаи, в които забелязваше някой от собствения си род — великата и могъща Цивилизация на Петте галактики, — натрапникът не приближаваше наблюдателния му пост, бранещ незаконен път към забранено място.

„Нищо чудно, че са дали тази работа на нископоставен шим. Дори престъпниците, които се опитват да се промъкнат в угарна зона, ще са глупаци, ако използват алафорното пространство като задна врата.

Както и аз съм глупак, че го пазя.“

И все пак беше по-добре от сухите, ветровити степи на Хорст.

Нямаше нищо по-лошо от Хорст.

Той и родителите му бяха единствените представители на своя вид на планетата, което означаваше, че продължителното изучаване на езика, и без това трудно за младите неошими, ставаше двойно по-мъчно. Докато Марко и Филисити се занимаваха с проучванията си, Хари трябваше да се упражнява с ужасните пробшърски хлапета, които му се подиграваха заради дългите космати ръце и първоначалното заекване. С нашарени лица и избухлив нрав, те изобщо не проявяваха величественото търпение, което го бяха научили да очаква от по-старата раса. Макар че накрая разбра колко са различни човеците на Хорст, това нямаше значение. Той се закле да напусне не само тази планета, но и изобщо земянитското общество. Да потърси странното и непознатото.