Дейвид Брин - Стълба към небето

И все пак по време на обучението си Хари бе останал поразен колко често го търсеха други студенти с въпроси за земянитския клан, чиито битки бяха последният гвоздей на междузвездните холодрами. Дали последната група от беззащитни „вълкони“ щеше да настигне цивилизацията навреме, за да избегне обичайната гибел на самоиздигналите се? Въпреки маловажността на Земята, това пораждаше много размисли и облози.

Какво е да имаш за патрон раса като човеците, които сами се бяха научили на толкова основни изкуства като речта, космическите полети и евгениката, питаха го колегите му. Като неошим, Хари имаше по-нисък статус от всеки друг клиент-гражданин в базата, но беше много известен. Някои се отнасяха към него с враждебност, други с възхищение и почти всички с любопитство.

Всъщност не можеше да им разкаже много за земянитската цивилизация, тъй като бе прекарал само година сред говорещите неошимпанзета на Земята, преди да напусне университета и да постъпи в Института по навигация. Оттогава живееше като изгнаник.

Беше роден в космоса — на борда на земянитски изследователски кораб. Хари смътно си спомняше „Пеленър“ като влажен загубен рай, пълен с модерни технически удобства и топли места за игра. Членовете на екипажа му бяха изглеждали като богове — човешки офицери и неошимски и неоделфински матроси,… а също и един весел, дървовиден кантенски съветник. Всички му се бяха стрували толкова сериозни, освен когато го прегръщаха, гъделичкаха или подхвърляха във въздуха.

И после, един ужасен ден, родителите му решиха да слязат от борда, за да проучват странните човешки племена на изолиран колониален свят — Хорст. С това участието на Хари в епохалното пътуване на „Пеленър“ свърши и започна с мъка сдържаното му негодувание.

Спомените му за звездни пейзажи и бръмчащи двигатели постепенно се замъгляваха и идеализираха. През детството му на онзи прашен свят идеята за космическо пътуване му се струваше все по-вълшебна. Когато най-накрая напусна Хорст, Хари остана шокиран от невероятно стерилния мрак, простиращ се между пръснатите надалеч един от друг звездни оазиси.

„Не си го спомням така“, мислеше си той по време на пътуването си до Земята. Разбира се, този спомен бе плод на детската му фантазия. Инструкторите в университета му обясниха, че субективните впечатления са недостоверни и изопачени от страстното желание на ума да повярва.

И все пак жаждата му не можеше да се угаси. Копнежът да потърси рая в други варианти на реалността.

Бананите го държаха в капан дни наред.

Ако алафората не беше толкова лична, Хари може би щеше да се съпротивлява повече. Но образът бе прекалено ясен, за да не му обръща внимание. След първия провал, когато станцията едва не се разби, той реши да почака, преди отново да предизвика рифа.

Така или иначе, мястото не беше лошо за наблюдателен пост. В резултат на синергията между този странен континуум и собствения му ум районът се проявяваше като високо плато, издигащо се над огромно, развълнувано море от лилави филизи. В далечината все още се извисяваха черни планини, макар че някои от „дупките“ в червено-синьото небе се превърнаха в хлътнали трапчинки, сякаш небесният купол бе решил да се стопи или увисне.

Имаше и форми на живот — предимно меметически същества. Фигури, които хвърчаха, пълзяха или проблясваха покрай осмоъгълната платформа на Хари, пасяха или се изяждаха помежду си, сливаха се или претърпяваха зловещи преобразувания пред очите му. На равнините на всички други измерения мемите можеха да съществуват единствено като паразити, обитаващи човешките мозъци или мисловните процесори на физически създания. Но тук, в Е-пространството, те се носеха на воля в царството на осезаемите идеи.

— Твоето въображение ти позволява да изпълняваш задълженията на наблюдател — по време на обучението му обясни Уер'К'кинн. — Но не се оставяй да затънеш в блатото на солипсизма, като повярваш, че си способен да накараш нещо в Е-пространството да се случи, просто като го поискаш. Ако станеш упорит или непредпазлив, житейският ти път може да завърши там.

Хари никога не се бе съмнявал в думите му. Докато гледаше как мемоформите се плъзгат по лилавата степ, той убиваше времето в размисли за съдържащите се в тях концепции. Навярно нито едно от тези създания не бе разумно, тъй като истинският разум рядко се среща на което и да е равнище на реалността. Но всеки от мемите, които се появяваха пред погледа му, се проявяваше като самостоятелна мисъл, неограничавана от какъвто и да е органичен или електронен мозък — свободна идея със същата структурна сложност, каквато притежаваха органите и генетичният код на Хари.