Дейвид Брин - Стълба към небето

„Той обичаше Венера“, каза си Джилиън, загледана в бушуващите слънчеви вихри. Разбира се, атмосферата на Измунути бе ярка, докато земната посестрима беше скрита под вечни киселинни облаци. И все пак двете си приличаха в някои основни особености. Ужасна топлина, безмилостни бури и ниска влажност.

И двете пораждаха едновременно надежда и отчаяние.

Можеше да си представи Том, облечен в скафандър и разперил ръце, за да обгърне гледката под връх Афродита и сочещ към мрачните низини. Мълнии танцуваха около огромни структури, простиращи се до изкривения хоризонт — гигантски нови устройства, току-що започнали работа по бавното преобразяване на венерианския ад.

— Страхотно, нали? — попита я Том. — Това доказва, че нашият вид е способен да мисли мащабно.

Макар и с галактянска техника, изпълнението на тази задача щеше да изисква повече време, отколкото бе изтекло от откриването на писмеността или земеделието. Трябваше да изминат десет хиляди години, преди сухите равнини да се покрият с морета. Дързък проект за бедни вълкони, особено след като са'ентските и клурнапските букмейкъри не даваха шансове на земянитския клон да оцелее повече от век-два.

— Трябва да покажем на вселената, че вярваме в себе си — прибави Том. — Иначе кой друг би ни повярвал?

Думите му бяха прозвучали убедително. Благородно и смело. Навремето почти я бе убедил.

Само че нещата се бяха променили.

Половин година по-рано, по време на краткото ужасено пребиваване на „Стрийкър“ на Многоизмерния свят, Джилиън бе успяла да чуе слухове за обсадата на Земята в далечната Галактика втора. Очевидно са'ентските букмейкъри вече правеха облози за изтребването на човечеството само за години или ядури, а не векове.

От сегашна гледна точка проектът за тераформиране на Венера й се струваше съмнителен.

„Щеше да е по-добре, ако двамата с Том бяхме станали фермери. Или учители. Или да помагахме за заселването на Калафия. Изобщо не трябваше да тръгваме с Джейк Демуа и Крейдейки. Тази мисия донесе гибел на всички ни.“

Включително на бедните заселници на Джиджо — шестте изгнанически раси, които заслужаваха възможност необезпокоявани да открият съдбата си. В търсене на убежище на този забранен свят „Стрийкър“ само му бе донесъл смърт.

Изглежда имаше един-единствен начин да изкупят вината си.

„Ще успеем ли да примамим джофурите след нас в новата точка на прехвърляне? Каа трябва да пилотира по убедителна траектория, сякаш знае точно къде е нужната ни нишка. Чудотворен път, водещ към спасение. Ако го направим добре, големите грозни пръстени неминуемо ще ни последват! Няма да имат друг избор.“

Спасяването на Джиджо оправдаваше тази възможност, тъй като очевидно нямаше начин да откарат товара на „Стрийкър“ на Земята. Но имаше и още една причина.

„Поне ще отведем враговете със себе си.“

Някои казват, че надвисналата смърт прояснява ума, но при Джилиън тя събуждаше само съжаления.

„Надявам се, че Крейдейки и Том не са прекалено разочаровани от мен — застанала на вратата на заседателната зала, си помисли тя. — Направих всичко възможно.“

Корабният съвет се бе променил, откакто Джилиън неохотно прие да седне на капитанското място, заемано в по-щастливи времена от Крейдейки. От отсрещния край на дългата маса последният оцелял делфин-офицер лейтенант Тш'т опитно управляваше шестоного устройство, носещо гъвкавото й сиво тяло към същата ниша, в която, преди да го убият край Китръп, се настаняваше едрият Таката-Джим.

Тш'т поздрави главния инженер Ханес Суеси, макар че и собствената му майка не би го познала след замяната на много части от тялото му с киборгови компоненти. На мястото на главата му лъщеше сребърен купол. Голяма част от тази искряща повърхност сега бе покрита с изображения на мотоциклети отпреди контакта — весела нотка, която правеше Ханес още по-скъп на екипажа. Поне някой запазваше чувството си за хумор в това време на ужасна криза.

Джилиън болезнено усещаше отсъствието на един от членовете на съвета — нейната приятелка и колежка Маканий, останала на Джиджо заедно с няколко десетки делфини, които страдаха от деволюционна треска или не бяха необходими за този опит за бягство. Всъщност делфините бяха установили на онзи угарен свят седма незаконна колония — поредната тайна, която си струваше да защитават с живота си.

„Тайни. Има други загадки, които се пазят още по-трудно.“

Мислите на Джилиън се насочиха към реликвите в кабинета й, някои от които бяха безценни. Дори самото загатване за съществуването им вече бе разтърсило Цивилизацията на Петте галактики.