Дейвид Брин - Стълба към небето

Оказа се права — товарният контейнер наистина беше тесен. Дори когато се сгъна надве, Ларк едва успя да се напъха вътре. Лилавият пръстен се гърчеше между гърдите му и стената.

— Все пак мисля, че трябваше да тръгнеш първа — оплака, се той.

Линг припряно набираше команди на сложна клавиатура до малката товарна совалка.

— А ти можеш ли да програмираш такова нещо?

Имаше право, макар че на Ларк не му харесваше.

— Освен това се отправяме към неизвестността. Не трябва ли да води най-добрият воин?

Сега вече го дразнеше. Онзи, който тръгнеше пръв, щеше да преодолее съпротивата с помощта на лилавия подарък от Аскс или да бъде победен. Физическата сила щеше да е почти безполезна срещу робот или огромен джофур.

Той погледна покрай нея към вратата на люпилнята, по която червеният блясък на лазерна резачка очертаваше арковиден отвор. Очевидно Ранн и джофурите се бяха отказали да търсят новия код и бяха решили да приложат сила.

— Нали ще си плътно след мен?

Вместо отговор, тя се наведе и го целуна — веднъж по челото като благословия и после страстно по устните.

— Това достатъчно обещание ли е? — попита Линг и дъхът й се смеси с неговия.

Когато тя се отдръпна, над него се плъзна прозрачен капак. Малката совалка бе предназначена да транспортира апаратура и проби между отделните работни зали в джофурския кораб. Примитивна версия на такава система имаше и в Библос, джиджоският архив, където ценните хартиени книги и съобщения се пренасяха между библиотеките по тесни тръби от бамбук.

— Хей! — извика той. — Къде ме пра…

Силен шум и ярък проблясък прекъсна въпроса му и накара Линг да се завърти. Лазерната резачка заработи на по-бързи обороти, сякаш врагът някак усещаше, че трябва да ускори темпото. За ужас на Ларк, арката беше наполовина завършена.

— Пусни ме! — каза той. — Ще си сменим местата!

Линг поклати глава и продължи да програмира пулта.

— Няма начин. Приготви се. Пътуването ще е мъчително.

Преди Ларк да успее повторно да възрази, част от стената внезапно пропадна с трясък. За миг преддверието се изпълни с искри и гъст дим. Но джофурските воини скоро щяха да се изсипят вътре… а Линг дори нямаше оръжие!

Той заудря по прозрачната плоскост, но в този момент едно след друго се случиха няколко неща.

Линг коленичи на пода, където десетки бебешки трекски пръстени все още се гърчеха сред останките от разбития им вивариум. Тя отпусна надолу платнената люлка и внимателно остави втория подарък от Аскс — ранения тъмночервен пръстен — да се смеси с другите.

От облаците дим се появи висок силует, който застана на прага. Мощното тяло очевидно принадлежеше на Ранн, водача на даникското племе от човешки отстъпници, верни на ротенските си господари.

Линг се изправи. Тя погледна през рамо към Ларк, който блъскаше по люка и пъшкаше от яд и страх за нея.

После спокойно протегна ръка към клавиатурата.

— Не! Пусни ме! Аз ще…

Ускорението рязко блъсна сгънатото му тяло в задната стена на малката совалка.

Лицето на Линг светкавично изчезна, докато Ларк се носеше Ифни знае накъде.

— Наистина ли ги няма?

Дуер се наведе към древния изподраскан прозорец и погледна към блестящите звезди, усещайки част от студа на космоса от другата страна на стъклото.

— Не виждам нито следа от тях — извика на Рети той. — От твоята страна има ли нещо?

Спътничката му — около четиринайсетгодишно момиче с покрито с белези лице и права коса — се притисна до прозореца в отсрещния край на прашното помещение, някога контролна зала на лъскав кораб, сега превърнал се в мрачна развалина.

— Няма нищо… освен ако не броиш боклуците, дето се носят навън и постоянно се изсипват от тая ръждива стара таратайка.

Тя удари с ръка по най-близката стена и пукнатините в праисторическия метал блъвнаха струи прах.

Първите притежатели на космическия кораб явно са били със странно телосложение, тъй като илюминаторите се намираха на височина на коленете, докато ръждясалите уреди се издигаха върху високи колони, пръснати из продълговатата зала. Каквато и раса да беше пилотирала този съд, тя го бе изхвърлила преди повече от половин милион години сред огромната камара стари корпуси в бунището на океанското дъно на Джиджо.

Престоят в невероятно ледената вода определено го беше запазил. И все пак екипажът на „Стрийкър“ трябваше да извърши чудеса, за да съживи десетки от тези останки за последно пътуване. От тази гледна точка забележката на Рети не беше справедлива.