Дейвид Брин - Стълба към небето

Разбира се, Хари знаеше защо на този пост е назначен нископоставен земянит. Уер'К'кинн беше казал, че резултатите от тестовете му показват идеални данни за цинизъм и оригиналност, които го правели подходящ за наблюдател в алафорното пространство. Но всъщност Е-пространството отблъскваше повечето дишащи кислород. Великите кланове на Цивилизацията на Петте галактики го смятаха в най-добрия случай за странно. За опасно и непредвидимо. За разлика от равнища А, В и С, то не предлагаше много преки пътища, избягващи огромните вакуумни пустини на нормалния космос. Всеки, който бързаше — или имаше силно развито чувство за самосъхранение, — избираше точки на прехвърляне, хипердвигател или квантов тунел, вместо да минава през царството на променливата субективност.

Разбира се, дишащите кислород представляваха само най-шумния и безумен от осемте класа живот. Хари си водеше бележки винаги, щом забележеше дишащи водород, квантали, мемоиди и други екзотични типове с тяхното странно безразличие към хода на времето. „Те не го възприемат като враг, както правим ние, дишащите кислород.“

Шефовете му от Института по навигация искаха информация за тези особени появи, макар че не можеше да проумее причината. Различните класове разум толкова рядко осъществяваха контакти, че все едно обитаваха различни вселени.

И все пак цялата тази странност можеше да скрие много неща — особеност, която понякога привличаше тук и дишащи кислород същества. От време на време някоя фракция или съюз се опитваше да прати боен флот през Е-пространството и понасяше несгодите му, за да изненада противниците си. Или пък се появяваха престъпници, които се надяваха да минат по таен път през този коварен район. Бяха обучавали Хари да внимава за преждевремци, генни пирати, синтак-крадци и други, опитващи се да нарушат строгите правила за миграция и ъплифтиране. Правила, които до този момент не бяха позволили на познатия космос да потъне в хаос и разрушение.

Той не хранеше илюзии за статуса си. Знаеше, че работата му е просто опасно и досадно задължение, с което великите институти натоварват нископоставени клиенти на слаби кланове. И въпреки това приемаше сериозно клетвата си, положена пред Уер'К'кинн и Института по навигация. Възнамеряваше да покаже на всички неверници на какво са способни неошимите.

Тази решимост беше поставена на изпитание, когато се събуди от следващия си сън и надникна през щорите, за да запремигва от изненада към новопоявилите се безкрайни назъбени зелени хребети. Извиващи се наоколо, те приличаха на полупотънало, покрито с шипове тяло на ленив гигантски морски змей, който сякаш стигаше до хоризонта и в двете посоки и скриваше от погледа му лилавата равнина.

Движеше се толкова бавно, че навярно щяха да минат няколко псевдодни преди Хари отново да може спокойно да наблюдава района си. Известно време той погледа бавното надигане и спускане на чудовището, зачуден какво съчетание от реалността и собствените му мисловни процеси би могло да предизвика появата на такова нещо. Ако бе мемоид — поредната самостоятелна, жива абстракция, — той беше достатъчно огромен, за да погълне повечето от по-скромните живи идеи, които пасяха наоколо.

„Когато концепцията стане достатъчно голяма, превръща ли се в част от пейзажа? Ще се слее ли с основите на Е-пространството? Дали тази „идея“ ще участва в мотивирането на целия космос?“

Едно беше сигурно: това нещо му пречеше да наблюдава определения му район!

За съжаление, проклетите бананови кори продължаваха да обсаждат станцията му със смъртоносно алафорично минно поле. Явно бе настъпил моментът да предприеме някакви действия.

Отначало станцията се олюля, когато се опита ръчно да управлява кокилестите крака. Очевидно високата кула нарушаваше границите на вертикалността в този район, в който местните физически закони забраняваха полета. Корабът се накланяше и на три пъти едва не падна, преди Хари да придобие нужния опит.

Уви, нямаше възможност да предаде управлението на компютъра. „Пилотният режим“ често ставаше безполезен в Е-пространството, където машините можеха да са глухи и слепи за алафори, лежащи точно пред тях.

— Е, тръгнахме — измърмори той и предпазливо насочи платформата напред, като повдигаше единия кокилест крак, неуверено го прекарваше покрай жълто-кафявите „бананови кори“ и го поставяше върху най-близкия участък открита земя. Като проверяваше устойчивостта на станцията, Хари преместваше центъра й на тежестта, прехвърляйки го напред, докато не се убедеше, че е безопасно да повтори процедурата със следващия крак.