Дейвид Брин - Стълба към небето

Всичко това много напомняше на шахмат — трябваше да мислиш поне десетина хода напред, защото бе възможно да няма връщане назад. „Обратимост“ беше термин без какъвто и да е смисъл в този континуум, в който смъртта можеше да придобива особеностите на физическо същество, а ентропията бе просто поредната хищна концепция, бродеща из савана от идеи.

Придвижването вървеше бавно, напрегнато и изтощително. Банановите символи му станаха още по-отвратителни. Той използва омразата си, за да се съсредоточи, докато мъчително напредваше сред жълтите хлъзгави кори, знаейки, че всяка погрешна крачка може да превърне малкия разузнавателен кораб в развалини.

По някакъв начин корите усещаха омразата му. Под погледа му границите им като че ли леко се свиваха и повърхността им придобиваше плътност.

— За тази работа не ни трябват безпристрастни наблюдатели — беше му обяснил Уер'К'кинн, когато Хари постъпи в наблюдателния корпус в базата Каззкарк. — Можем да избираме от много други с по-дисциплиниран ум. По-сериозни, по-предпазливи и в много отношения по-интелигентни. Такива доброволци са нужни навсякъде другаде. Но в Е-пространството ни трябва някой като теб.

— Божичко, благодаря — отвърна Хари. — Значи казвате, че не искате да съм скептичен, когато започне мисията ми, така ли?

Напомнящият на червей командир на корпуса кимна с огромната си глава. Сегментните му плочки издадоха стържещи звуци, когато заговори на галактически пет:

— Само онези, които започват със скептицизъм, могат да се открият за истински приключения. Но има много видове скептицизъм. Твоят е смел и инстинктивен. Ти приемаш нещата лично, млади земянино, като че ли космосът се интересува точно от твоите неудобства. На много плоскости на реалността солипсистичната гордост е огромна грешка. Но в Е-пространството това е единственият подходящ начин да се справиш с космоса.

Този разговор изпълни Хари със странно смесени чувства — сякаш току-що му бяха отправили най-тежката обида и най-голямата похвала в живота му. В резултат решимостта му стана по-силна от всякога.

Навярно Уер'Ккинн целеше тъкмо това.

„Мразя ви“, помисли си, като гледаше към обидните жълти кори. На някакво равнище те можеха да са неутрални изкривявания на пространството, описани от безпристрастни уравнения. Но като че ли му се подиграваха и предизвикваха отвращение, което Хари превръщаше в преимущество. Той заобикаляше капаните така, сякаш всеки негов успех унижаваше истински враг.

Изпоти се и се разгорещи. С напредването на времето куполът постепенно се изпълваше с влажен мирис на пот.

Накрая подмина и последното препятствие. Дълбоко въздъхна. Чувстваше се изтощен, вмирисан и ликуващ. Навярно алафорният риф съзнаваше, че е загубил, защото в този момент „банановите кори“ започнаха да придобиват друга форма с извивки и шипове…

Хари не изчака да види в какво ще се превърнат и нареди на пилотната програма бързо да се отдалечи оттам.

Трябваше му известно време, но успя да преодолее зеленото „морско чудовище“, като мина през отвора между две от бавно нагъващите му се намотки. Хари беше нервен и постоянно гледаше нагоре към гигантското живо концептуално тяло. Но най-накрая бе свободен да се насочи към открито пространство. Лилавата равнина летеше покрай него, докато се приближаваше към най-обещаващия наблюдателен пост — стабилно наглед кафяво хълмче, прекалено голо и обикновено, за да привлича гладни мемоиди. Място, откъдето можеше спокойно да наблюдава определената му патрулна зона.

Хълмчето се намираше на известно разстояние — поне няколко субективни мидури път. Междувременно заобикалящото го плато изглеждаше безопасно. Няколкото алафорични същества, които забеляза, бързо се отдръпваха от пътя му. Повечето видове хищни мемоиди не обичаха простата миризма на метал и изобщо на твърда материя, натрапила се от други равнища на реалността.

Хари реши, че спокойно може да слезе долу и да вземе душ. После, докато решеше сплъстената си козина, си поръча нещо за ядене от автоготвача. Мислеше да подремне, но откри, че все още е прекалено възбуден. При такива обстоятелства сънят му нямаше да е спокоен. Така или иначе, навярно щеше да е по-разумно да остане буден, докато корабът е в движение. Не можеше да разчита на пилотния режим да забелязва всичко.

Решението му се оказа щастливо. Той се върна в кулата, за да открие, че вярната му станция вече е много по-близо до целта, отколкото очакваше. „Напредваме много бързо. Вече сме преполовили пътя до хълма — помисли си Хари, като проучваше околността през всички прозорци. — Той би трябвало да е отлично място за наблюдение.“