Дейвид Брин - Стълба към небето

Темата не срещна любезен прием.

— Пазете се от контактите между различните класове живот — затътна леденият глас на куба. Сара реши, че това е ритуално предупреждение. — Благоразумните контакти се постигат най-добре в дълбините на Величествената долина, където отделно родените могат безопасно да се срещат.

На това дълбоко място разликите се заличават и се ражда единство.

Но тук, в черния вакуум — където пространството е плоско и светлинните лъчи описват прави траектории, — младите раси не трябва без сериозни причини да общуват с други класове. В този външен район те се държат като отровни газове.

Впечатлена от оракулския глас на Библиотеката, Сара се замисли колко силно й напомня за Свещените свитъци този параболичен език. Същата мъглявост можеше да се открие и в много други религиозни текстове, които бе срещала в Библоския архив, наследени от дългия период на изолация на Земята. Макар и да се различаваха в много отношения, тези древни томове споделяха обща алегорична неяснота.

В науката — истинската наука — винаги имаше начин да поставиш даден въпрос така, че да не могат да му отговорят с увъртане. Природата можеше и да не дава ясни отговори незабавно, но винаги проличаваше кога някой се опитва да шикалкави. Мистичната двусмисленост обаче звучеше величествено и поразително — от нея те полазваха тръпки. Но накрая всичко се свеждаше до увъртане.

„О, но древните земянити — и първите джиджоски мъдреци, — са имали оправдание. Мъглявостта и параболите са съвсем естествени за хора, които не познават други начини. Просто не го очаквах от Галактическата библиотека.“

Сара от малка мечтаеше да се изправи пред такъв библиотечен клон и да го попита за всичките загадки, които я измъчваха, да се хвърли сред облаците от познания, събирани от великите мислители на милиони раси в продължение на милиард години. Сега се чувстваше като Дороти, предадена от измамник в двореца на Оз.

О, познанията трябва да бяха там, да — натъпкани в дълбоките ниши на този леден куб. Но Библиотеката не беше склонна да ги сподели, въпреки че доктор Баскин се бе дегизирала като военачалник на знатен клан.

— Гртутуф-маникхочеш, зангиш торгх мф — каза Джилиън, скрита под маската на тенанински адмирал. — Маникхофтуф, мф!

Слушалката в ухото на Сара преведе странния диалект: „Ние разбрахме, че по природа зангите не обичат изненадите. Кажи ми как реагират обикновено, когато силен шок е последван от още няколко.“

Този път Библиотеката бе малко по-отзивчива.

— Терминът „занги“ се отнася само до една подгрупа дишащи водород същества — вариантът, най-често срещан от дишащите кислород в открития космос. Огромното мнозинство от дишащите водород рядко напускат спокойствието на плътните циркулативни бури на тежките им светове…

Лекцията продължи, изпълнена с информация, която при други обстоятелства Сара би намерила за поразителна. Но сега нямаха време. След по-малко от мидура им предстоеше да вземат жизненоважно решение.

Трябваше ли „Стрийкър“ да продължи към съживената точка на прехвърляне? Спала в летаргия половин милион години — откакто бяха обявили Галактика четвърта за угарна, — тя навярно не беше готова за безопасно преминаване. И все пак странното й събуждане предлагаше на екипажа на „Стрийкър“ мрачна възможност.

„Решението на Самсон. Да срутим покрива върху враговете си и върху самите себе си.“

Само че сега съдбата им подхвърляше нов шанс. Все още нямаше ясно обяснение за присъствието на машините и зангските кораби. Събиращата водород армада изглеждаше слаба и хаотично пръсната пред неочакваните бури на Измунути. И все пак… „Може би някак си ще ни помогнат да победим джофурите, без да жертваме живота си?“

Заповедите на съвета Терагенс категорично посочваха върховната власт на Джилиън. Корабът носеше съкровище — останки от огромно значение, които можеха да дестабилизират Петте галактики, особено ако попаднеха в ръцете на някой фанатичен клан. Бедната малка Земя не можеше да си позволи да даде предимство на който и да е от враждуващите съюзи. Нямаше по-сигурна формула за гибелта на земянитите. Далеч по-добре беше двата кораба и товарът да загинат, отколкото някоя злонамерена група като джофурите да заграби съкровището. Особено ако наистина настъпваше обещаното от пророчествата Време на промени.

Ами ако „Стрийкър“ успееше някак да прехвърли товара си на съответните власти? В идеалния случай това щеше да принуди великите институти и „умерените“ кланове да престанат да се колебаят и да поемат отговорността. До този момент безпощадното преследване и пълното нарушаване на закона бе правило тази наглед проста стъпка невъзможна. Неутралните сили се бяха уплашили или не искаха да помогнат на „Стрийкър“. И все пак, ако действаха внимателно, успехът можеше да извоюва епохален триумф за Земята.