Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Монтег не можеше да се помръдне. Станало бе някакво страшно земетресение, придружено от пожар, което бе изравнило къщата със земята, и Милдред бе някъде там, под развалините, целият му живот бе там, а той не можеше да се помръдне. Земетресението още го раздрусваше, разтърсваше и рушеше нещо в него, коленете му се подгъваха под ужасната тежест на умората, недоумението и гнева и той се остави на Бийти да го удря, без да вдигне ръка.

— Какъв глупак сте, Монтег, какъв ужасен глупак; защо наистина го направихте?

Монтег не чуваше нищо. Беше някъде далече, бягаше заедно с мислите си, беше изчезнал, оставяйки своето мъртво и омацано със сажди тяло да се люлее пред един друг глупак, който крещеше в лицето му.

— Монтег, махнете се оттам! — каза Фейбър.

Бийти така силно го удари по главата, че той политна назад. Зеленото куршумче, в което гласът на Фейбър шепнеше и крещеше, се търколи на тротоара. Бийти се ухили и го грабна. Приближи го до ухото си.

Монтег чу далечния глас, който го зовеше:

— Монтег, добре ли сте?

Бийти изключи зеленото куршумче и го пъхна в джоба си.

— Значи в цялата тази работа е имало нещо повече, отколкото предполагах. Видях те да накланяш глава и да се ослушваш. Отначало си помислих, че имаш в ухото си радиораковина. Но когато впоследствие взе да хитруваш, зачудих се какво става. Ще го проследим и приятелят ти ще си получи заслуженото.

— Не! — извика Монтег.

Той изключи предпазителя на огнехвъргачката. Бийти веднага погледна към пръстите на Монтег и очите му леко се разшириха. Монтег зърна удивлението в тях и сам погледна към ръцете си, за да види какво още са направили. Когато по-късно си мислеше, той не успя да си обясни дали ръцете му или реакцията на Бийти спрямо ръцете му в крайна сметка го бяха подтикнали към убийство. Последният продължителен трясък на лавината заглуши ушите му, без да засегне съзнанието му.

Бийти се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Е, да, това е един от начините да си намериш аудитория. Насочи пистолет към някого и го принуди да те изслуша. Говори! Този път какво ще кажеш? Защо не избълваш срещу мен някой цитат от Шекспир, жалък сноб? „О, Касий, в заплахите ти няма страх за мен,/ защото аз съм обкован във честност,/ и те като ветреца безобиден/ прелитат край слуха ми!“ 8 8 Реплика на Брут към Касий в трагедията „Юлий Цезар“ на Шекспир, превод Валери Петров. НК, София, 1973. — Б.пр. Това харесва ли ти? Хайде, недоносен литераторе, натисни спусъка! — Той пристъпи към Монтег.

— Никога не сме изгаряли онова, което всъщност е трябвало … — каза Монтег.

— Дай ми го, Гай! — Бийти протегна ръка със застинала усмивка.

В следващия миг той се превърна в свистящ пламък, в подскачащо, пълзящо, кряскащо чучело, вече не същество с човешки или друг познат образ, а огнено кълбо, което се гърчеше върху моравата, докато Монтег бълваше върху него струята течен огън. Чу се съскане, като че ли огромна плюнка е пльоснала върху зачервена печка, кипене и пенене, сякаш някакъв чудовищен черен охлюв е бил полят с киселина, която го топи в ужасни мъки, докато се превърне в жълта пяна. Монтег затвори очи, започна да крещи, да крещи, мъчейки се да запуши ушите си с ръце, за да заглуши, да пропъди звука. Бийти се преметна още веднъж и още веднъж, после се огъна като разтопена восъчна кукла и притихна.

Другите двама пожарникари стояха като вкаменени.

Монтег сдържа пристъпа си на повръщане достатъчно дълго, за да насочи огнехвъргачката.

— Обърнете се!

Те се обърнаха; по лицата им, побелели като сварено месо, се стичаше пот. Той ги удари по главите, събаряйки шлемовете им, и ги повали на земята. Те паднаха и останаха да лежат неподвижни.

Шепот на един-единствен есенен лист.

Обърна се и видя Кучето.

Изскачайки от сянката, то вече бе успяло да стигне до средата на полянката и се движеше с такава лекота, че приличаше на плътен облак черно-сив дим, който някой безшумно е издухал срещу него.

Кучето направи последен скок във въздуха и размахвайки паешките си крака, се спусна върху Монтег от около три фута височина, оголвайки яростно единствения си зъб — иглата, пълна с прокаинова отрова. Монтег го посрещна с огън, с едно странно цвете, което обви Кучето в жълтите си, сини и оранжеви листенца и му придаде нова окраска; то връхлетя върху Монтег, отхвърли го десет фута назад заедно с огнехвъргачката и го прилепи към стъблото на едно дърво. Монтег усети как Кучето дращи, сграбчва крака му и впива иглата си само за миг, преди огънят отново да го подхвърли във въздуха, да разбие металните му кости на съставните им части, да го изкорми с едно-единствено изригване на ярък пламък, сякаш някаква ракета се бе заковала над улицата. Монтег лежеше и гледаше как мъртво-живото същество безпомощно маха във въздуха и агонизира. Дори и мъртво, то като че ли искаше отново да се хвърли върху него и да довърши инжекцията, която вече проникваше в крака му. Той изпитваше смесено чувство на облекчение и ужас като човек, който точно навреме се е отдръпнал, така че само коляното му е било засегнато от бронята на кола, препускаща с деветдесет мили в час. Страх го беше да се изправи, страхуваше се, че може би въобще няма да успее да се изправи, с този изтръпнал крак. Вцепененост сред вцепененост…