Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Помисли за Фейбър.

Фейбър бе останал там, в димящата купчинка катран, която вече нямаше име, нито отличителна черта. Той бе изгорил и Фейбър. Изведнъж тази мисъл го потресе: имаше чувството, че Фейбър наистина е мъртъв, че се е изпекъл като хлебарка в онази малка зелена капсула, пъхната и изгубена в джоба на един човек, който вече не беше нищо друго освен скелет, обвит в смолисти сухожилия.

„Трябва да запомниш — каза си той. — Изгаряй ги, или те ще те изгорят. Сега в случая е точно така.“

Опипа джобовете си; парите бяха там, а в единия си джоб намери неизменната радиораковина, по която градът говореше на себе си в студената черна утрин.

„Съобщение на полицията. В града се търси беглец. Извършил е убийство и престъпления срещу държавата. Име: Гай Монтег. Занятие: пожарникар. Видян за последен път…“

Продължи да тича, без да спре, докато измина шест пресечки; след това уличката се вля в широк пуст булевард с десет платна за автомобили — река без кораби, замръзнала под студения блясък на високите извити неонови лампи. „Можеш да се удавиш, ако се опиташ да го прескочиш“ — помисли си той — толкова беше широк и открит. Приличаше на огромна сцена без декори, която го примамваше да изтича през нея, а при яркото осветление лесно щяха да го видят, лесно щяха да го хванат, лесно щяха да го застрелят.

Раковината бръмчеше в ухото му:

„… Следете за беглеца… следете за беглеца… следете за сам човек, пеша… следете…“

Монтег се отдръпна в сянката. Точно насреща му една бензиностанция блестеше като голям къс снежнобял порцелан и две сребърни коли току-що спряха да напълнят резервоарите си. Ако иска да върви, а не да тича, спокойно да прекоси широкия булевард, той трябва да бъде чист и в приличен вид. Ако се измие и среши косата си, ще рискува по-малко, когато продължи пътя си за… закъде?

„Да — помисли си той, — накъде бягам аз?“

Наникъде. Нямаше къде да отиде, нямаше приятел, към когото да се обърне. С изключение на Фейбър. И изведнъж разбра, че всъщност съвсем инстинктивно е бягал именно по посока на къщата на Фейбър. Но Фейбър не би могъл да му даде убежище; дори и да се опита да го направи, това би било равностойно на самоубийство. И все пак той знаеше, че каквото и да стане, ще отиде да види Фейбър, макар и само за няколко минути. Домът на Фейбър е мястото, където той би могъл отново да зареди бързо изчезващата увереност в собствената си способност да оцелее. Искаше просто да се убеди, че на света има човек на име Фейбър. Искаше да види този човек жив, а не изгорял там, на полянката, като тяло, вмъкнато в друго тяло. И разбира се, трябва да остави на Фейбър част от парите, за да може той да ги изразходва, след като Монтег продължи бягството си. Може би ще успее да се измъкне от града и да продължи да живее край реките или главните пътища, сред полетата и хълмовете.

Силно пърхане го накара да погледне нагоре.

Полицейските хеликоптери се издигаха толкова високо в небето, като че някой силно бе издухал сивия цвят на изсъхнало глухарче. На около три мили от него две дузини хеликоптери тревожно и нерешително се полюшваха като пеперуди, изненадани от есенния хлад, после стремглаво се спускаха надолу, кацаха един тук, друг там, по различни улици, бавно ги оглеждаха, превръщаха се в автомобили, които виеха по булевардите, или също така внезапно се издигаха отново във въздуха и продължаваха да го търсят.

А ето насреща му бензиностанцията; в момента хората, които я обслужваха, се въртяха около клиентите. Приближавайки се откъм задната страна, Монтег влезе в тоалетната. През алуминиевата стена до него долетя гласът на говорителя, който съобщаваше: „Обявена е война.“ Отвън зареждаха колите с бензин. Хората в колите разговаряха със служителите — за автомобилите, за бензина, за това колко им дължат. Монтег стоеше и се мъчеше да изпита целия ужас на това лаконично съобщение по радиото, но не можа. Войната ще трябва да го почака час-два, докато води своята собствена война.

Той изми ръцете и лицето си и ги избърса в кърпата, без да вдига много шум. Излезе от тоалетната, внимателно затвори вратата и тръгна в мрака, докато най-сетне отново се озова на бордюра на Пустия булевард.

Булевардът се точеше пред него в хладното утро подобно на огромна писта за кегли — ето я играта, която трябваше да спечели. Той беше празен като арена, на която след две минути ще се появят безименни жертви и неизвестни убийци. Въздухът над широката бетонна река и около нея трептеше от топлината, излъчвана от тялото на Монтег; той не можеше да повярва, че само неговата топлина е могла да накара целия околен свят да затрепти. Беше фосфоресцираща мишена, знаеше го, чувствуваше го. Но време беше да започне малката си разходка.