Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

— А сега?…

Улицата — празна, къщата — изгорена като някакъв непотребен театрален декор, останалите къщи — тъмни. Кучето — тук, Бийти — там, двамата останали пожарникари — някъде другаде, а „Саламандърът“?… Той втренчи очи в огромната машина. И тя трябва да бъде унищожена.

„А сега — помисли си той — дай да видим колко си зле. Хайде, изправи се. Спокойно, спокойно… готово!“

Той се изправи и разбра, че има само един крак. Другият приличаше на недогоряла цепеница, която той влачеше като наказание за някакъв неведом грях. Когато отпусна тежестта си върху него, струя от сребърни иглички се втурна по прасеца му и се заби в коляното. Той се разплака. „Хайде! Хайде, не можеш да останеш тук!“

Тук-таме в къщите по улицата светеха лампи, дали заради това, което току-що се бе случило, или заради неестествената тишина, която бе настъпила след борбата? Монтег не знаеше защо.

Закуцука сред развалините, като подхващаше ранения си крак, а когато той изоставаше, говореше му, хленчеше, крещеше му заповеднически, ругаеше го и му се молеше да върви сега, когато това беше от жизнено значение за его. В тъмнината викаха, крещяха хора. Той се добра до задния двор, а оттам и до уличката. „Бийти — помисли си той, — ти вече не представляваш проблем. Винаги казваше: не се опитвай да разрешиш даден проблем, изгори го. И ето, че аз направих и двете неща. Сбогом, капитане!“

И той продължи да куцука по уличката в тъмнината.

Сякаш куршум пронизваше ранения му крак всеки път, когато стъпваше на него, и той си мислеше: „Ти си глупак, ужасен глупак! Виж в каква каша се забърка, а как ще се оправиш? Как? Гордост, темперамент — по дяволите! Обърка всичко, още от самото начало започна да бълваш наляво-надясно и срещу самия себе си. Но всичко се струпа изведнъж, едно върху друго — Бийти, жените, Милдред, Кларис, всичко! И все пак нямаш извинение, никакво извинение. Глупак, ужасен глупак, иди се предай!

Не! Ще спасиш онова, което можеш, ще направиш онова, което все още можеш. Ако трябва да изгориш, поне отнеси още неколцина със себе си! Ха! — Той си спомни за книгите и тръгна обратно. — Ако съвсем случайно…“

Намери няколко книги там, където ги беше оставил, близо до оградата на градината. Милдред, бог да я благослови, не бе забелязала всички. Четири книги все още бяха там, където ги бе скрил. В нощта се чуваха виещи гласове, кръжаха лъчите на фенерчетата. Отдалеч се носеше грохотът на други „Саламандри“, а полицейските коли със свистящи сирени си пробиваха път през града.

Монтег взе четирите останали книги и подскачайки, клатушкайки се, продължи да куца по уличката, но внезапно падна, като че бяха отрязали главата му, и само тялото му остана да лежи на място. Нещо в него го бе разтърсило изневиделица и го бе повалило на земята. Той остана да лежи където бе паднал и започна да хълца — с подвити крака, плътно прилепил лице о чакъла.

Бийти искаше да умре!

Плачейки, Монтег разбра, че това наистина е било така. Бийти сам бе търсил смъртта си. Той бе останал така, без да се опита да се спаси, просто си стоеше, шегуваше се, дразнеше го, подиграваше му се. Тази мисъл бе достатъчна на Монтег, за да престане да хълца и да си поеме дъх. Колко странно, колко странно е така много да искаш да умреш, че да оставиш един въоръжен човек да се разхожда около теб и вместо да млъкнеш и да запазиш живота си, да продължиш да му крещиш и да му се подиграващ, докато го разяриш, и после…

В далечината — тропот от тичащи крака.

Монтег седна. Трябва да се махнеш оттук. Хайде, изправи се! Изправи се, не можеш да седиш така! Но той продължаваше да хълца, а на това трябваше да се сложи край. Ето, плачът постихна. Не бе искал да убива никого, дори и Бийти. Тялото му се сгърчи, сви се, сякаш го бяха потопили в киселина. Запуши устата си с ръка. Видя Бийти — най-напред като неподвижен факел, а после да се гърчи върху тревата. Захапа кокалчетата на пръстите си. „Не исках да стане това, господи, не исках, не исках…“

Опита се да намери връзка между отделните случки, да си спомни как е живял само допреди няколко дни, преди ситото и пясъка, пастата за зъби „Денам“, пърхането на нощните пеперуди в ушите му, светулките, сигналите за тревога, нощните акции — и всичко му се стори прекалено много за толкова малко дни, прекалено много дори за цял един живот.

Откъм дъното на уличката тичешком приближаваха хора.

„Стани!“ — каза си той. „Изправи се, дявол да го вземе!“ — каза на крака си и стана. Отначало болките бяха като шипове, които се забиват в капачката на коляното, после като губерки и най-сетне само като обикновени игли, а щом направи още петдесетина подскока, опирайки се на дъсчената ограда, при което ръцете му се набиха с тресчици, изпита чувството, че някой облива крака му с вряла вода. И кракът му отново се превърна в неговия собствен крак. Беше се страхувал, че ако се затича, навехнатият му глезен отново ще откаже да му служи. Започна да вдишва нощта с широко отворена уста, издишваше я бледа, а целият й мрак оставаше да тежи вътре в него. Тръгна бавно, накуцвайки. В ръцете си държеше книгите.