Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Монтег погледна. Бийти никога не шофираше, но тази вечер бе седнал зад кормилото на „Саламандъра“, рязко завиваше, изправяше се и протягаше шия напред, а плътната черна мушама плющеше зад гърба му, така че той приличаше на огромен черен прилеп, който лети над колата и посреща цялата сила на вятъра с гърдите си.

— Напред, Монтег, да запазим щастието на света!

В гъстия мрак розовите фосфоресциращи бузи на Бийти сияеха и той свирепо се усмихваше.

— Пристигнахме!

„Саламандърът“ спря рязко, изхвърляйки мъжете, които се препъваха и тромаво подскачаха. Монтег не се помръдна, бе втренчил възпалените си очи в студената блестяща дръжка, която стискаше с ръце.

„Не мога да го направя — помисли си той. — Как да изпълня тази нова задача, как да продължа да изгарям? Не мога да вляза в този дом!“

Бийти застана до него; той все още лъхаше на вятъра, през който бе профучал.

— Хайде, Монтег!

С грубите си ботуши мъжете се движеха като сакати, притичваха безшумно като паяци.

Най-сетне Монтег вдигна очи и се обърна.

Бийти наблюдаваше лицето му.

— Какво има, Монтег?

— А! — бавно промълви той. — Та ние сме пред моя дом!

Във всичките къщи по улицата проблясваха светлици, отваряха се врати — хората искаха да наблюдават карнавала. Бийти и Монтег, първият със свирепо задоволство, вторият — в недоумение, втренчено гледаха към къщата, към тази главна арена на цирка, в която щяха да жонглират с факли и да поглъщат огън.

— Това е то — каза Бийти, — сам си го навлече. Прищяло му се на милия Монтег да лети близо до слънцето, а като изгори глупавите си крилца, взе да се пита как е могло да стане това. Не ти ли дадох да разбереш, като изпратих Кучето да обикаля около дома ти?

Лицето на Монтег бе напълно вцепенено и безизразно; той почувствува как главата му, сякаш изваяна от камък, се извръща към съседната къща, която стоеше тъмна сред яркия си пояс от цветя.

— О, не! — изсумтя Бийти. — Тази малка глупачка успя да те обърка с изтъркания си репертоар, нали? Цветя, пеперудки, листа, залези — глупости! Всичко е в досието й. Да ме вземат дяволите, но попаднах право в целта! Само да можеш да видиш измъчения израз на лицето си! Няколко стръкчета трева и фазите на луната… Каква невероятна идиотщина! И какво постигна тя с всичко това?

Монтег се отпусна върху студената броня на дракона, като не преставаше да върти глава ту наляво, ту надясно, наляво, надясно, наляво, надясно…

— Тя виждаше всичко. Никому нищо лошо не направи. Просто оставяше хората на мира.

— На мира — и таз добра! А теб не те ли увъртя? Тя беше само един от ония псевдодобродетелни хора, които с високомерното си мълчание искат да ти кажат: „Аз съм по-добър от теб“, и чиято единствена способност е да карат другите да се чувствуват виновни. По дяволите, те се вдигат като слънце в полунощ, за да те накарат да се изпотиш в леглото!

Входната врата се отвори; по стълбите тичешком слезе Милдред, вкопчила пръсти в дръжката на един куфар, а в същото време до тротоара със свистене спря такси.

— Милдред!

Тя изтича покрай него напълно безучастна; лицето й бе побеляло от пудра, а устните й почти не личаха, защото не ги бе начервила.

— Милдред, да не би ти да си направила доноса?

Тя напъха куфара в колата, качи се в нея и седна, като си мърмореше: „Бедното ми семейство, бедното ми семейство! О, всичко пропадна, вече всичко пропадна…“

Бийти сграбчи Монтег за рамото, когато таксито полетя по улицата със седемдесет мили в час и мигом се изгуби от погледа.

Последва трясък, сякаш се сгромолясваше някаква илюзия от шлифовано стъкло, огледала и кристални призми. Монтег се олюля като под напора на връхлетяла го буря и видя как Стоунмън и Блак размахват брадвички и разбиват стъклата на прозорците, за да стане течение.

Пърхане на нощна пеперуда о студен черен екран.

— Монтег, аз съм! Фейбър! Чувате ли ме? Какво става?

— Това става с мен ! — каза Монтег.

— Каква ужасна изненада — каза Бийти. — Защото днес всеки знае, твърде е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам! Няма никакви последствия, никаква отговорност. Бедата е там, че има ! Но защо да говорим за това! Като дойде времето да изпиташ на гърба си последствията, вече е много късно, нали, Монтег?

— Монтег, не можете ли да се махнете оттам, да избягате? — попита Фейбър.

Монтег вървеше, но не усещаше краката си да докосват циментовата настилка, нито росната трева. Близо до него Бийти щракна запалката си и малкият оранжев пламък като вълшебник привлече погледа му.