Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Главата на Монтег болезнено се въртеше. Имаше чувството, че са му нанесли безмилостни удари по челото, очите, носа, устата, брадичката, по раменете, по безпомощно отпуснатите му ръце. Искаше му се да извика: „Стига! Млъкнете, обърквате всичко, млъкнете!“ Фините пръсти на Бийти се протегнаха и го хванаха за китката.

— Господи, какъв пулс! Ядосах те, нали, Монтег? Исусе Христе, пулсът ти бие като в първия ден след войната. Само сирени и камбани! Да ти поговоря ли още малко? Прави ми удоволствие да гледам твоя изплашен до безумие поглед. На какъв език, на суахили, хинди, на литературен английски — говоря ги всички. Един великолепен разговор с ням, така ли е, мистър Уил Шекспир?

— Монтег, дръжте се! — избръмча молецът в ухото на Монтег. — Той мъти водата!

— О, ти страшно се изплаши — каза Бийти, — защото постъпих жестоко, като използувах същите онези книги, в които ти така се беше вкопчил, за да те оборя по всеки въпрос, по всяка точка! Какви предатели могат да бъдат книгите! Мислиш си, че те поддържат, а те се опълчват срещу теб. И други също могат да ги използуват, и ето те изгубен сред степта, сред огромния хаос от съществителни, глаголи и прилагателни. И в самия край на съня аз пристигнах със „Саламандъра“ и те попитах: „В моята посока ли си?“ Ти се качи и в блажено мълчание стигнахме до пожарната станция; между нас отново царуваше мир. — Бийти пусна китката на Монтег, която безжизнено тупна върху масата. — „Всичко е добре, щом свършва добре.“

Тишина. Монтег стоеше неподвижно, сякаш изваян от бял камък. Ехото от последния удар с чук по черепа му постепенно замря в тъмната пещера, в която Фейбър чакаше то да заглъхне. И най-сетне, когато разпиленият от уплахата прах се уталожи в мозъка на Монтег, Фейбър тихо започна:

— Добре, той каза каквото имаше да казва. Ще трябва да вникнете в думите му. През следващите няколко часа аз също ще кажа каквото имам да казвам. Ще трябва да вникнете и в моите думи. И ще трябва да се опитате да прецените и двама ни и сам да решите с кого ще спечелите или с кого ще се провалите. Но аз искам това да бъде ваше решение, а не мое, нито на капитана. Не забравяйте все пак, че капитанът е измежду най-опасните врагове на истината и свободата, част от равнодушната маса на мнозинството. Господи, тази ужасна тирания на мнозинството! Ние свирим на различни инструменти. И от вас зависи да решите с кое ухо да слушате.

Монтег отвори уста да отвърне на Фейбър, но звънецът в станцията иззвъня и му попречи да извърши тази грешка в присъствието на другите. Сигналът за тревога монотонно тръбеше от тавана. В другия край на стаята телефонът, който приемаше съобщенията за тревога, затрака и записа адреса. Държейки картите в розовата си ръка, капитан Бийти отиде бавно до телефона и когато рапортът бе готов, откъсна листчето с адреса, хвърли му едно око и го пъхна в джоба си. Върна се и седна на масата. Другите го изгледаха.

— Може да почака четирийсет секунди, докато ви обера парите — усмихна се Бийти.

Монтег остави картите си на масата.

— Изморен ли си, Монтег? Излизаш ли от играта?

— Да.

— Чакай! Можем да довършим и по-късно. Просто оставете картите си обърнати надолу и пригответе съоръженията. Хайде, по-живо! — Бийти отново се изправи. — Монтег, не ми изглеждаш добре. Не искам отново да легнеш с треска…

— Ще се оправя.

— Да, ще се почувствуваш отлично. Това е особен случай. Хайде, бързо!

Те скочиха и грабнаха месинговата тръба, като че ли това бе единственото спасително място над някаква вълна, която се люлееше под тях, а след това тръбата ги плъзна надолу в мрака, сред грохота кашлицата и сумтенето на събуждащия се с рев бензинов дракон.

— Хей!

Завиха покрай един ъгъл с грохот и писък на сирени, със свистене на гуми и каучук; бензинът се плискаше в блестящия месингов резервоар като храна в стомаха на великан; пръстите на Монтег отскачаха от сребристата дръжка и потреперваха в студеното пространство, вятърът скубеше косите му и свистеше между зъбите му, а той през цялото време си мислеше за празноглавите жени тази вечер в неговата гостна, чийто разум бе издухан от някакъв неонов вятър, и за глупавото си хрумване да им чете книга. Все едно да се опитваш да гасиш пожар с водни пистолети; колко безсмислено и безразсъдно! Едно безразсъдство следваше друго, един пристъп на гняв пораждаше друг. Кога най-после ще престана да се вбесявам от всичко, кога ще се смиря, истински ще се смиря?

— Напред!