Рей Бредбъри - Призраците на новото

Аз казах:

— Всичко не може да бъде вярно. Сигурен съм, че ще останеш тук.

— Ще направим последен опит, за да не спориш после пак. Ще се опитаме да изкараме нощта тук.

— Защо да се опитваме?

— Защото няма да останем до сутринта. Нека изпържим няколко яйца, ще пийнем малко вино и ще си легнем рано. Но остани върху завивките и не си сваляй дрехите. Мога да си представя как изведнъж ще поискаш да бъдеш облечен.

Нахранихме се почти без да говорим. Пихме вино. Слушахме как новите метални часовници, поставени навсякъде из новата къща отброяват новите часове.

В десет Нора ме заведе до моята стая.

— Не се бой — извика ми тя от площадката. — Къщата не ни мисли злото. Тя просто се страхува, че ние можем да й навредим. Аз ще чета в библиотеката. Когато си готов да тръгнем, колкото и да е часът — ела и ме вземи.

— Ще спя като буба — отговорих й аз.

— Мислиш ли? — рече Нора.

Легнах си в новото легло и пушех в тъмното, без да ме е страх, или да бъда самоуверен — просто чаках спокойно какво ще се случи.

В полунощ не бях заспал.

В един бях буден.

В три очите ми бяха широко отворени.

Къщата не проскърцваше, не въздишаше, не шепнеше. Тя чакаше тихо, както и аз, дишайки в такт с мен.

В три и половина сутринта вратата на стаята бавно се отвори.

Мракът се срещна с мрак. Почувствах движението на вятъра по лицето и ръцете си.

Седнах тихичко в тъмното.

Минаха пет минути. Сърцето ми заби по-бавно.

Тогава чух как някъде долу се отваря входната врата.

И отново — нито скръцване, нито шепот. Само щракването на вратата и сянката на вятъра, тръгнал обратно по коридорите.

Станах и излязох от стаята.

От площадката на стълбата видях това, което бях очаквал да видя: входната врата бе отворена. Лунната светлина заливаше новия паркет и блестеше по новия часовник от дядово време, който тиктакаше с ясния звук на прясно смазани части.

Слязох долу и минах през външната врата.

— Ето те и теб — рече Нора, застанала до колата ми в алеята.

Отидох при нея.

— Нали не чу нищо — каза тя — и все пак чу нещо, а?

— Така беше.

— А сега, Чарлс, готов ли си да тръгваме?

Погледнах към къщата и отговорих:

— Почти.

— Сега вече нали знаеш, че всичко е свършено? Сигурно ти се е сторило, че усещаш как идва зората на новото утро. Чарли, виж как бие сърцето ми; душата ми едва се чува от това обрасло с мъх сърце и кръвта ми се сгъстява; ти често си го чувствал да бие до твоето тяло и знаеш колко възрастна съм аз. Знаеш колко много мрак, разруха, привечери и часове на синкав френски здрач има в мен. Да…

Нора погледна към къщата.

— Миналата нощ си легнах в леглото към два сутринта. Чух как се отваря входната врата. Знаех, че цялата къща просто се е наклонила, за да се освободи резето и вратата да се отвори широко. Отидох до горната част на стълбата. Погледнах надолу и видях рекичката от свежа лунна светлина в хола. А къщата сякаш ми казваше: „Това е пътят, по който ще си отидеш; хайде, обирай си крушите; тръгвай по тази пътечка и изчезвай в мрака — ти си възрастна жена! Носиш дете в себе си. Това е един прогнил дух, който никога няма да се роди. И тъй като не можеш да го изхвърлиш, един ден той ще бъде твоята смърт. Хайде, няма какво да чакаш!“

— Чарлс, беше ме страх да сляза и да затворя вратата. Знаех, че това е истина, че вече никога няма да стъпя тук. Затова излязох навън. Имам едно старо местенце в Женева, пълно с грехове. Ще отида да живея там. Чарли, ти си по-млад и по-запазен и затова искам да вземеш имението.

— Не съм толкова млад.

— По-млад си от мен.

— И не съм запазен. Къщата поиска да си тръгна. Вратата на моята стая също се отвори.

— О, Чарли — въздъхна Нора, докосна бузата ми и добави тихо: — Съжалявам, Чарлс!

— Недей. Тръгваме заедно.

Нора отвори вратата на колата.

— Нека аз карам. Сега трябва да летя по целия път до Дъблин. Имаш ли нещо против?

— Не. А къде е багажът ти?

— Каквото е останало вътре, то е на къщата. Къде отиваш?

Спрях се.

— Трябва да затворя вратата.

— Не — рече Нора, — остави я отворена.

— Но… нали ще влязат хора.

Нора се засмя тихо:

— Да, но само добри хора. Така че всичко е както трябва, нали?

Помълчах и кимнах:

— Да. Всичко е както трябва.

Върнах се и застанах до колата си — не ми се тръгваше. Струпаха се облаци. Започна да вали сняг. Големи бели листенца падаха бавно от лунното небе, меки и безшумни като разговор на ангели.

Качихме се и затръшнахме вратите. Нора запали мотора.