Рей Бредбъри - Призраците на новото

Продължихме да стоим в студения коридор. Най-сетне аз се размърдах и казах:

— Нора, мисля че си права.

Минахме в библиотеката, където Нора извади чертежи и купчина тетрадки.

— Чарли, тогава ме обзе вдъхновението. Трябваше да построя отново Грайнуд. Като в онези игри, където цялото се получава от множество малки късчета. Щеше да се роди като феникс от пепелта. Тогава никой не трябваше да разбере, че й бе прилошавало и бе умряла. Нито ти, Чарли, нито някой от приятелите по целия свят — никой не трябваше да знае. Моята вина за разрушението бе огромна. Какво щастие е човек да бъде богат! Купих пожарникарите с шампанско, а местните вестници — с четири каси джин. От Грайнуд не излезе нито дума, че къщата се е разпиляла като символ на разкаянието. По-късно светът можеше да разбере. А сега, на работа! Слязох при моите адвокати в Дъблин, където баща ми бе прибрал архитектурните планове и описанието на вътрешното обзавеждане. Цели месеци работих със секретарка, с която издирвахме гръцки лампи и римски плочи от цял свят. Затварях очи и си представях всяко ъгълче от килимите, всяка ресна, всяко късче от таваните рококо, всички месингови орнаменти, пирустии, електрически ключове и топчести дръжки за врати. И когато списъкът на трийсетте хиляди предмета бе завършен, наредих да пристигнат със самолет дърводелци от Единбург, специалисти по редене на плочи от Сиена и каменоделци от Перуджа. Чарли, цели четири години те чукаха, коваха, украсяваха, дълбаха и подреждаха, а аз се въртях из фабриката близо до Париж и наблюдавах как сякаш паяци тъчаха стенните драперии и килимите. Натисках ги безмилостно, докато издухваха стъкларията в Уотърфорд.

— Чарли, струва ми се, че никога досега нещо разрушено не е било възстановявано съвсем точно. „Да забравим миналото, а костите да почиват в мир.“ Може и така, мислех си аз, но не за мен. Грайнуд ще бъде това, което е била винаги. И макар, че ще изглежда като старата Грайнуд, ще има предимството да бъде нова. Ново начало, мислех си аз, и докато бях заета със строежа, водех такъв спокоен живот. О, Чарли, самата работа бе истинско приключение.

— Докато стягах отново къщата, мислех си, че възстановявам и себе си. Възраждах я и изпълвах себе си с радост. Мислех си, че най-сетне в Грайнуд е дошъл щастлив човек.

— И преди две седмици всичко бе завършено: последният камък бе издялан и последната плоча бе сложена на място. Чарли, тогава изпратих покани по цял свят и снощи те дойдоха. Глутница мъжкари от Ню Йорк, които знаят и могат всичко. Един отбор бързоноги момчета от Атина. Негърски кордебалет от Йоханесбург. Трима сицилиански бандити — може би бяха и актьори. Седемнайсет цигуларки, които имаха великолепен номер — оставяха цигулките и вдигаха полите си. Четирима шампиони на поло. Един тенисист-професионалист. Един мил френски поет. Боже мой, второто откриване на имението-феникс и неговата собственица Нора Грайндън трябваше да бъде така шикозно! Чарли, откъде можех да знам, или да предполагам, че къщата няма да ни иска?

— Може ли една къща да иска, или да не иска?

— Да, когато тя е съвсем нова, а всички са твърде остарели независимо от възрастта си. Тя бе току-що родена. А ние бяхме изхабени и умиращи. Тя бе добра. Ние бяхме грешници. Тя искаше да остане невинна. Затова се обърна срещу нас.

— Но как?

— Просто остана такава, каквато си е. Чарли, въздухът бе така спокоен, просто да не повярваш. На всички ни се стори, че някой е умрял. По някое време хората започнаха да се разотиват, без да кажат дума: просто се качваха на колите си и заминаваха. Оркестърът спря да свири и изхвърча с десетте си лимузини. Така си отидоха всички: по алеята около езерото, сякаш отиваха на среднощен пикник на открито; те отиваха към летището, към корабите, или в Голуей — неприветливи и без да разговарят; стана пусто, прислужниците яхнаха велосипедите си и аз останах сама в къщата, където бе завършила последната забава, която не се състоя, защото изобщо не можа да започне. Както ти казах вече, аз останах да спя през нощта на поляната, сама със старите си мисли, и знаех, че тук годините бяха свършили, защото от мен бе останала само пепел, а пепелта не става за нищо. А къщата? О, тя бе новата, голяма, прекрасна и чудна птица, полегнала сама в тъмното. Ненавиждах дъха си в градинката пред нея. С мен бе свършено. А тя сега започваше. Ето я там.

Нора и нейният разказ бяха свършили.

Останахме дълго в късния следобед, докато мракът изпълваше стаите и гасеше очите на прозорците. Вятър набръчка езерото.