Рей Бредбъри: Призраците на новото

— Не става дума дали ти я искаш, а дали тя те иска. Чарли, тя изхвърли всички.

— Снощи ли стана това?

— Снощи не се състоя последното голямо забавление в Грайнуд. Маг прелетя от Париж. Нашият Ага изпрати едно невероятно момиче от Ница. Тук бяха Роджър, Пърси, Ивлин, Вивиан и Джон. Пристигна бикоборецът, който едва не уби драматурга за балерината. Беше и ирландецът — автор на пиеси, които не се играят, а той се напива до смърт. Снощи деветдесет и седем гости минаха през тази врата между пет и седем. В полунощ нямаше нито един.

Минах по поляната.

Да, в тревата още личаха пресни следи от гумите на трийсетина коли.

— Чарлс, тя не ни позволи да се забавляваме — извика със слаб глас Нора.

Върнах се объркан.

— Коя е тя? Къщата ли?

— О, музиката бе великолепна, но глъхнеше в горния етаж. Слушахме как смехът ни отеква призрачно от най-горните помещения. Забавлението не потръгна. Petits fours 3 3 Дребни сладкиши (фр.) — Б.пр. пресядаха на гърлото. Виното се стичаше по брадите. Никой не се допря до легло дори за три минути. Може би не ти се вярва? Но всички си отидоха и аз спах безутешна на поляната през цялата нощ. Можеш ли да се досетиш защо? Хайде, Чарли, погледни вътре.

Изкачихме се до отворената входна врата на Грайнуд.

— А какво да гледам?

— Всичко. Стаите. Цялата къща. Търси тайната! Гадай хиляда пъти, ако искаш! А накрая аз ще ти кажа защо не мога да живея вече тук, защо трябва да си отида и защо, ако пожелаеш, Грайнуд е твоя. Влез сам.

Влязох бавно — стъпка по стъпка.

Вървях тихо по твърдия паркет на голямата зала, оцветен в чудесно жълто с оттенък на лъвска кожа. Гледах стенните драперии в стил Обюсон. Спрях се пред старинните гръцки реликви от бял мрамор, поставени в кристална кутия върху зелено кадифе.

— Всичко е както винаги — извиках на Нора, която стоеше отвън в студения, отиващ си ден.

— Не е така — извика и тя. — Продължавай.

Библиотеката бе като дълбоко топло море с мирис на кожа и в него пет хиляди тома блестяха с цветовете на своите яркочервени, ослепително бели и лимоновожълти подвързии. Ярките им заглавия светеха със златните си очи. Над камината, която можеше да побере две пирустии и десет песа, висяха превъзходните „Девойки и цветя“ от Гейнсбъро, сгрявали няколко поколения от семейството. Сякаш гледах към лятото през голяма отворена врата. Човек изпитваше желание да се зарови в картината, за да усети дъха на полуделите вълни на цветята, да докосне узрелите хубавици и да чуе жуженето на пчелите, които прошиваха със светли ивици омайващите ветрове.

— Е, какво? — чух далечен глас.

— Нора — извиках аз. — Ела. Няма от какво да се страхуваш. Още е ден.

— Не е — каза тъжно далечният глас. — Слънцето си ляга. Какво виждаш, Чарли?

— Отново съм в залата. Ето витата стълба. Приемната. Във въздуха няма нито прашинка. Отварям вратата на избата. Милиони бъчви и бутилки. А сега, кухнята. Нора, това е лудост!

— Така ли? — простена далечният глас. — Върни се в библиотеката. Застани в средата. Виждаш ли „Девойки и цветя“ на Гейнсбъро, която винаги си обичал?

— Картината е на мястото си.

— Не е. Виждаш ли кутията за пури от флорентинско сребро?

— Да.

— Не, не я виждаш. Там ли е голямото кресло от кафява кожа, където пиеше шери?

— Да.

— Не е — въздъхна нейният глас.

— Нора, стига с това „да“ и „не“!

— Малко е да се каже „стига“, Чарли. Не можа ли да се сетиш? Не чувстваш ли какво е станало с Грайнуд?

Обърнах се с някаква болка. Поех странния въздух.

— Слушай, Чарли — чух отдалече Нора през отворената входна врата. — Преди четири години… Грайнуд изгоря до основи.

Изтичах навън.

Намерих бледата Нора до вратата.

— Какво!? — изкрещях аз.

— Изгоря до основи — каза тя. — Докрай. Преди четири години.

Отдалечих се на три големи крачки и погледнах стените и прозорците.

— Нора, но къщата е на мястото си, тя е тук!

— Не, Чарли. Това не е Грайнуд.

Докоснах сивите камъни, червените тухли, зеления бръшлян. Опипах декорираната в испански стил входна врата. Въздъхнах ужасен:

— Това не може да бъде!

— Така е — рече Нора. — Всичко е ново. Всичко от избата нагоре. Ново, Чарли! Ново! Ново!

— И тази врата ли?

— Миналата година я изпратиха от Мадрид.

— А настилката?

— Преди две години я извадиха край Дъблин. Прозорците дойдоха тази пролет от Уотърфорд.

Минах през входната врата.

— Ами паркета?

— Миналата есен бе завършен и изпратен с параход от Франция.