Рей Бредбъри: Призраците на новото

Нещо не бе в ред. Дали къщата не бе потънала на два фута в земята? Или пък самата земя наоколо бе хлътнала и я бе изхвърлила, безнадеждна и окаяна, в мразовития въздух?

Може би земетресения бяха наклонили прозорците, за да обсипват неканените гости с изкривени светлини и отблясъци?

Входната врата на Грайнуд бе широко отворена. През тази врата къщата дишаше към мен.

Едва доловимо. Все едно се събуждаш през нощта и чувстваш топлия дъх на ноздрите на жена си, но внезапно те обхваща ужас, защото този дъх се е променил и сега тя мирише на някой друг! Иска ти се да я сграбчиш и събудиш, да изкрещиш името й. Но коя е тя, какво става? И продължаваш да лежиш до някоя чужда жена в леглото, буден и с кънтящо сърце.

Направих няколко крачки. Видях образа си, уловен от хиляди прозорци, да пристъпва по тревата и да застава до смълчаната Нора.

Хиляди като мен седнаха полека.

— Нора — мислех си, — ето ни отново тук.

Онова първо посещение в Грайнуд…

А след това дълги години се срещахме тук-там като хора, разделяни от тълпата, като влюбени от двете страни на пътека в църквата или като непознати във влака, чието пронизително изсвирване на следващата гара събира за малко ръцете им, а телата им се притискат едно в друго от тълпата, която се втурва към широко отворената врата; после движението пак ги разделя, без да се докосват, без да си кажат дума цели години.

Или както в дългия следобед по средата на всяко или на почти всяко лято, когато ние тичаме по извисения нагоре бряг, без да помислим, че бихме могли да се върнем назад, необходими един на друг. И тогава свършва още едно лято: слънцето си отива и Нора пристига, влачейки празна кофичка за пясък; идвам и аз с рани по коленете; плажът е пуст, един необичаен сезон е свършил и ни остава време само да си кажем: „Здравей, Нора“ и „Здравей, Чарлс“, а в това време вятърът се надига и морето притъмнява, сякаш внезапно е изплувало огромно стадо октоподи със своята синилка.

Често се питах дали някой ден би могъл да се затвори големият кръг на нашите пътища. Преди дванайсетина години имаше един миг, кацнал като перце на върха на пръста и останал там, докато дъхът на двамата, застанали един срещу друг, бе сгрял и успокоил нашата любов.

Но това се случи само защото срещнах съвсем случайно Нора във Венеция, където нищо не я задържаше — далече от дома, далече от Грайнуд, където тя можеше да принадлежи истински на някой друг, дори на мен.

Но устните ни някак си са били прекалено заети едни с други, за да си обещаят постоянство. На другия ден, задъхани и с изранени уста, които трябваше да лекуваме, ние не намерихме сили да си кажем: „Винаги като сега, още много такива дни, може би апартамент, може би къща, не, не Грайнуд, никога вече Грайнуд, остани!“ Може би обедната светлина е била жестока, показвайки прекалено ясно порите. Или, което е по-вероятно, проклетите деца се бяха отегчили отново. Или се бяха уплашили от затвора за двама! Независимо от причината, перцето, разлюляно за миг от дъх на шампанско, падна. Никой не разбра кой от двамата бе престанал първи да диша към него. Нора каза, че е получила спешна телеграма и отлетя в Грайнуд.

Близостта изчезна. Разглезените деца не си писаха нито ред. Аз не знаех колко пясъчни замъци е разрушила тя. И тя не бе научила колко фланелки са пуснали боя по гърба ми от потта на страстите. Ожених се. Разведох се. Пътувах.

И сега отново бяхме тук, дошли от различни посоки, късно в един особен ден, до едно познато езеро, повикали другия без глас и затичали се към него без движение, сякаш през всичките тези години сме били заедно.

— Нора — хванах я за ръката. Тя бе студена. — Какво е станало?

— Какво е станало ли?! — изсмя се тя и млъкна, загледана встрани. Внезапно се разсмя с онзи тежък смях, който тутакси преминава в сълзи. — О, скъпи Чарли, можеш да си помислиш всичко, дори най-смахнатото, най-невероятното. Стана, Чарли, стана!

Тя започна да се успокоява, но именно това ме плашеше.

— Къде са прислужниците, гостите?…

— Забавлението бе снощи — каза тя.

— Това е невъзможно. Лудницата никога не свършва в петък вечер. В неделя твоята поляна винаги е била осеяна с демони-клетници, превързани с чаршафи от креватите. Защо…

— Защо те поканих днес, нали това искаше да ме попиташ, Чарлс? — не отместваше Нора погледа си от къщата. — За да ти дам Грайнуд. Подарък, Чарли, ако можеш да я накараш да те остави тук и да се примири с тебе…

— Не искам къщата! — избухнах аз.