Джак Брул - Проклятието на Пандора

Рат ритна в главата Рейдер, който падна до тръбата. Гюнтер му позволи да се изправи, но Клаус залитна като пиян и едва не се строполи отново на земята. Рат атакува за пореден път и Рейдер събра последните си сили и омраза, за да отвърне на удара. Той вкопчи пръсти в якето на Гюнтер и се хвърли в езерото.

Мърсър се дръпна назад, когато горещата вода изпръска краката му. Двамата мъже останаха под повърхността не повече от две секунди, и когато отново се появиха, Рейдер още не бе пуснал Рат. Лицата и ръцете им се бяха зачервили и водата бе одрала горните пластове на кожата им. Те се сваряваха живи. Гърчейки се в опит да се освободи, Рат загуби равновесие и отново потъна, а сетне пак изплува, когато шефът му вече нямаше сили да го държи. Беше късно да се спасява. Клепачите на неонациста бяха изчезнали. Мърсър щеше да помни писъка му до края на живота си. Както и победоносното изражение на лицето на Клаус Рейдер, който падна във водата, натискайки под себе си тялото на помощника си. Около труповете им изплаваха парчета плът.

Мърсър нямаше представа колко време е изминало. Някой докосна рамото му. Той отвори очи и видя Далай Лама, който бе допълзял до него. Без очилата очите му бяха присвити и насълзени.

— Къде ви боли?

— Навсякъде, освен съвестта — уморено се усмихна Мърсър. — Добре ли сте?

— Мисля, че да. Искаше ми се да ги спра. Мърсър обърна глава, за да погледне врящото езеро.

— Мъжът, който ви спаси, имаше дълг към кармата и можеше да го изплати само със смъртта си. По-добре е, че не ги спряхте.

Далай Лама или беше съгласен, или твърде уморен да отговори. Двамата мълчаха, докато от мъглата се появиха войници в бойни униформи. Те държаха картечни пистолети М-16А1 и се приближаваха към сградата на групи по четирима. Трима от медицинската част се отправиха към Мърсър и Далай Лама, но бяха изпреварени от Аника Клайн. На лицето й бяха изписани загриженост и хладнокръвен професионализъм. Войниците сигурно вече знаеха, че тя е лекар, защото й отстъпиха да прегледа пациентите.

— Мислех, че не правиш частни посещения — промълви Мърсър.

— Щях да се отказвам и от летенето — съгласи се тя и го преобърна, за да види раната на крака му, — но когато хеликоптерът на италианския военновъздушен флот излиташе, предположих, че ще имаш нужда от лекар.

— Как са Айра и заложниците?

— Добре. Айра и семейство Фаркуър вече летят за Рейкявик. Кардинал Перети не е ранен. Престани да се тревожиш за другите. — Тя извади ножица и сряза панталона му. Действаше уверено и бързо. — Раната ти не е много опасна. Намерихме останките на Грета и на другите двама от „Геопроучвания“. Къде са Рат и Рейдер?

— Мисля, че още се бият в ада. Аника освети с фенерчето зениците му.

— Изглежда имаш леко мозъчно сътресение. Изненадана съм, че главата ти е толкова дебела.

— Губиш точки по тактични обноски с пациентите.

— А това? — Тя се наведе и го целуна.

— Това означава ли, че ми прощаваш?

— Не. Означава, че те разбирам малко по-добре. — Погледът й омекна. Към тях се приближиха двама войници с носилка и Аника прошепна. — И все още харесвам онова, което виждам.

Агентът на тайните служби отново прегледа паспорта на Мърсър и видеокасетата в големия плик, който носеше, и му направи знак да тръгне към къщата. Слънцето нагряваше виенската улица, позлатявайки архитектурните детайли на сградите в стил барок и рококо. За Мърсър топлият въздух беше като милувка след мразовитите дни. Той изкачи стъпалата на Института за приложни изследвания. Движеше се бавно, защото бе оставил в Исландия бастуна си. Възрастна икономка отвори вратата още преди да почука. Тя отстъпи встрани, за да му направи път да влезе, но изражението й беше недоволно. Мърсър знаеше кой е в къщата, затова не можеше да я обвини.

Спря във фоайето, поразен от огромното количество книги, натрупани до всяка стена. Той обичаше книгите, колекционираше ги и ги пазеше така както другите ценяха и събираха хубави вина, пощенски марки или антики. Притежаваше стари текстове по геология и науките за земята и първите издания, написани от пионерите в тези области, и всяка книга го вълнуваше. Между кориците им имаше информация, която Мърсър не знаеше, и това го интригуваше.

Като видя материалите, натрупани от дядото на Аника, той си спомни, че след няколко месеца ще бъде в Париж на търг за дневници на френски инженери, провалили се в опитите си да прокопаят канал в Панама през XIX век. Мърсър искаше дневника на барон Годен дьо Лепине — първият учен, предложил съвременния вариант на канала. Един ексцентричен приятел на Мърсър бе убеден, че в дневника се съдържа последното указание за координатите на съкровище, откраднато от испанската армада, и беше готов да плати половината тетрадка, за да си направи копие.