Джак Брул - Предсказанието

— Защо не отидете при властите?

— Това правя. Дойдох при вас. Вие имате опита и познанията да разберете онова, което ще ви покажа, и да се надяваме — влиянието да го предотвратите.

Сетивата му се обостриха.

— Какво да предотвратя? Терористична атака?

— Опасявам се, че не е толкова лесно. Ще разчитам на малкото доверие, което — надявам се — изпитвате към мен, и ще отговоря, че все още не мога да ви кажа, но ще ви направя демонстрация. Трябва да знаете, че онова, което ще ви кажа, нарушава клетва за опазване на тайна, датираща от сто и петдесет години.

Тиса Нгуен пое дълбоко въздух. Мърсър нямаше представа коя е тя и какво иска организацията й, но беше ясно, че жената се бори със съвестта си. Очевидно изпитваше по-голямо желание да изложи на риск живота си, за да го спаси, отколкото да наруши обета си.

— Може ли да дойдете да се срещнем на гръцкия остров Санторин на двадесет и седми?

— Предполагам — предпазливо отвърна той.

— Там има лифт, който пренася хората от пристанището до града. Ще ви чакам на крайната спирката горе в пет следобед.

— Съжалявам, но вие не ми дадохте нито една причина да съм спокоен, че всичко това не е някакъв сложен сценарий за клопка.

— Не мога да кажа или да направя нищо до двадесет и седми — настоя тя, но сетне се поправи. — Чакайте. Мога.

Преобразяването й беше драстично. На Мърсър му се стори, че друг човек кара колата. Премрежените й замислени очи се оживиха.

— След няколко дни в Тихия океан ще се случи нещо необяснимо. Съжалявам, но не знам какво е, а само че ще бъде невиждано досега природно явление. Убедена съм, че ще го разпознаете. Ако се случи, ще се срещнете ли с мен? — Тонът й беше умолителен.

— Явлението има ли нещо общо с вашата организация? Как я нарекохте? Ордена?

— Да.

— Но вие не сте замесена?

— Не. Това е… групировката, която ви нападна.

— Ако се срещна с вас, ще ми обясните ли най-после коя сте?

— Ще разберете, когато видите демонстрацията. — Тя отново млъкна, загадъчна, но и примамлива. Мърсър знаеше, че не трябва да й вярва. — Хората ви наричат Мърсър, а не Фил или Филип, нали?

— Да.

— Може ли и аз да ви наричам Мърсър?

— Щом ще се срещаме на един от най-романтичните острови в света, мисля, че това е най-малкото, което можете да направите.

Мускулите на лицето й се изкривиха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.

— Мърсър — промълви Тиса Нгуен, а после изведнъж удари спирачки. — Пристигнахме.

Бяха излезли от магистралата най-малко преди час. Млечнобялата луна се очертаваше над сухите, безводни планини на изток, а звездите блестяха студено и безразлично. Високите електрически стълбове край пътя бяха наредени до хоризонта като оловни войници. Докъдето стигаше погледът, нямаше други доказателства за човешко присъствие, никакви светлини или сгради.

— Какво е това място? — попита Мърсър.

— Твоята спирка. — Тиса видя, че той стана напрегнат, сложи ръка на рамото му и се вторачи в бледите отблясъци на кожата си върху тъмния плат на спортното му сако. — Отпусни се. Намираме се на служебния път към Зона 51. Периметърът е стотина метра по-нататък. Щом преминеш маркировката, камерите за наблюдение и топлинните сензори ще те засекат. Охраната ще те открие само за две минути. Ще ти отнеме повече време да докажеш кой си, но мисля, че ще се оправиш.

— А ти? — попита Мърсър по-загрижено, отколкото очакваше.

— Всичко ще бъде наред, стига да се срещнем след две седмици на Санторин.

— А онези…

— Престъпната фракция? Няма да посмеят да ме докоснат. Не се тревожи.

Мърсър слезе от беемвето и затвори вратата. Не виждаше логика в случилото се и нямаше обяснение за изминалите няколко часа. Докато стоповете изчезваха зад завоя, той осъзна, че има две идеи. Едната беше да настоява за отговори от Айра Ласко, а втората — че въпреки недоверието, което бе показал пред Тиса, не се съмняваше в здравини разум. Беше му се случило твърде много и предполагаше, че става нещо много по-значимо. Експлозията в мината, изчезването на Дони Рандъл и нападението в „Луксор“. Между всичко това имаше връзка, но Мърсър нямаше представа каква и не смяташе да се отдава на размисъл. По-късно щеше да го направи. Той придърпа на раменете си мокрото сако и тръгна по пътя. Хрумна му трета идея и Мърсър погледна през рамо към мястото, където бе заглъхнало бръмченето на колата на Тиса. Беше сигурен, че си струва да разбере онова, което тя знае.