Джак Брул - Предсказанието

По двулентовия път нямаше движение и гаражът му осигуряваше прикритие. Той огледа улицата с дължина осемстотин метра. Отново беше в капан както горе в стаята си, само че този път нямаше налудничави възможности за избор. Убийците го бяха видели и щяха да се прехвърлят над стената преди да успее да измине и двадесет метра. Мърсър се обърна наляво и побягна, натоварвайки още повече ранения си крак.

Неочаквано го заслепиха фарове. Изсвирването на спирачките прозвуча неестествено силно. Колата беше ново сребристо беемве Z3 — едно от най-екзотичните превозни средства, които туристите можеха да наемат в Лас Вегас. Шофьорът завъртя волана и автомобилът се обърна по посоката, от която бе дошъл. Двигателят бръмчеше гневно. Гюрукът беше вдигнат, но стъклото от неговата страна бе спуснато. Шофьорът не се виждаше.

— Доктор Мърсър — извика женски глас и той видя черни, блестящи като обсидиан коси. — Ако искате да живеете, елате с мен.

Мърсър хукна към беемвето и жената отвори вратата.

— Цял живот чакам да се запозная с вас, докторе — каза тя и настъпи педала за газта. — Жалко че дойдох късно.

— Бих казал, че дойдохте точно навреме.

— Съжалявам, но закъснях. И без това ще умрете.

Преди Мърсър да успее да реагира на думите й, жената подкара колата по Мандалей Бей Роуд и сетне по Лас Вегас Булевард — улицата с казина от двете страни, известна в целия свят като Стрип. Тя мина на червено и бързо се отдалечи от задръстването, което предизвика.

— Не исках да прозвучи така, докторе.

Той се опита да проясни съзнанието си и да подреди мислите си след случилото се. Приливът на адреналин намаляваше и краката и рамото му пулсираха в ритъм с все още лудешки биещото му сърце. Дишането му беше учестено.

— По колко начина може да се тълкува изречението „и без това ще умрете“?

— Имах предвид, че те ще продължат да ви преследват — отвърна жената. Лицето й беше в сянка. — Искат ви мъртъв.

Докато минаваха покрай една от по-ярките неонови реклами, в тъмния интериор на колата проникна розова и зеленикаво-синя светлина и Мърсър най-после видя профила на спасителката си.

Устните й бяха стиснати от съсредоточеност. Светлините затанцуваха по гладката й кожа, озарявайки в различни цветове очертанията и извивките на лицето й, правейки я красива и същевременно демонична. Косата й беше черна и лъскава, подстригана късо около главата и падаща на кичури около тънкия й врат. В същия миг тя се обърна и го погледна.

Носеше скъпи очила с черни рамки, които й придаваха сериозен вид. Големите й очи имаха форма на бадеми, бяха раздалечени и издаваха азиатския й произход. Веждите й представляваха изящни дъги. Ако Мърсър не беше избягал от втори опит за покушение върху живота му в продължение на четири часа, тя щеше да му се стори привлекателна. Дори поразително красива.

Вгледа се по-отблизо в очите й и видя какво го е привлякло към нея толкова бързо. Никога нямаше да забрави тези очи и болката в тях. Той съзря безкрайно отчаяние, сякаш жената бе виждала ужаси, на каквито никой не трябваше да става свидетел. Сякаш гледаше в очите на страдащо дете бежанец. Или на майка, току-що загубила рожбата си. Тя беше обсебена от нещо и изглежда никога нямаше да се отърси от натрапчивата мисъл.

Мърсър трябваше да положи усилия, за да прогони предизвиканото от нея съчувствие и да се съсредоточи върху случилото се. Той зададе най-очевидния въпрос.

— Не че не съм ви благодарен, но знам, че не се появихте случайно в подходящия момент, затова бихте ли ми казала коя сте, кои бяха стрелците и защо ме искат мъртъв?

— Казвам се Тиса Нгуен. — Фамилията й често се срещаше във Виетнам, но малкото й име беше странно. — А онези мъже бяха изпратени да ви убият заради работата ви в Зона 51.

Фактът, че тя знаеше името на свръхсекретната научноизследователска американска база, не го изненада. В края на краищата, това беше една от най-известните тайни в света. Мърсър обаче се учуди, че знае за работата му там. Айра Ласко щеше да изпадне в шок, ако Мърсър успееше да оцелее и да му го каже.

Забеляза, че Тиса Нгуен не разкри самоличността на убийците.

Тя зави на едно от кръстовищата, излезе на магистралата и се отправи на север. Движението беше оживено, но Тиса сякаш бе свикнала с това, използваше и най-малките свободни пространства и умело докосваше педала за газта и спирачките, докато се движеше със сто и двадесет километра в час. Караше като професионален състезател.