Джак Брул - Предсказанието

Той протегна ръка към чашата с водка и лимонов сок, поставена на подложката за сапуна. Тя беше втората, а третата чакаше на нощното шкафче, за да я изпие, докато се облича. Мърсър погледна часовника си и остана още пет минути под душа.

После с хавлия на кръста набра домашния си номер и погледна през прозореца към лазурния плувен басейн на четиридесет метра под стаята му. Двама работници чистеха района и подреждаха шезлонги. Градът блестеше почти до хоризонта в хиляди оттенъци на неонови светлини. Телефонът иззвъня четири пъти и после се включи секретарят. Мърсър прекъсна връзката и се обади в бара на Дребосъка.

— Откажи се — подигравателно каза гласът от отсрещния край.

— Хубав начин да отговаряш на обажданията — отбеляза Мърсър.

— О, Мърсър! Извинявай. Имам идентификатор на обажданията и видях кода, но не и номера. Реших, че е някой букмейкър от Вегас, който иска да ми пробута залозите си. — Освен че беше собственик на заведението, Пол Гордън беше и нелегален букмейкър за няколко спорта. — Какво правиш там? Хари каза, че са те отвлекли едни типове от правителството за да свършиш някаква работа.

— Така е. Той там ли е? — Разговорът с Хари винаги повишаваше настроението на Мърсър и проясняваше съзнанието му.

— Да. Чакай малко.

Мърсър чу, че Дребосъка говори с Хари и спомена Лас Вегас.

— Негодник! — ядосано каза Хари в телефонната слушалка. — Защо не ми каза къде те изпращат?

— И аз не знаех.

— Колко време ще бъдеш там?

Мърсър разбра какви мисли се въртят в главата на стареца.

— Само тази нощ — излъга той. Знаеше, че ако бе казал „две нощи“, Хари щеше да се качи на първия самолет за Вегас. Мърсър говореше и се обличаше — черен панталон, бяла памучна риза и спортно сако.

— По дяволите! Обаждаш се само за да ме дразниш, нали?

— Хари, не мога да повярвам, че имаш такова мнение за мен — невинно отвърна Мърсър. — Мислех, че се тревожиш и би искал да знаеш дали съм добре.

— Да ти го начукам! Обаждаш се, за да се пръсна от яд, че си във Вегас.

— Щях да ти се обадя дори ако Айра ме бе изпратил в Уест Подънк, Уискънсин.

— Заслужаваш да те изпратят там, копеле! — рече Хари и после тонът му омекна. — Къде си отседнал?

— В „Луксор“.

— Направи ми една услуга.

— Искаш чаша с емблемата на хотела?

— Защо ми е? Ще открадна твоята. Балконът на стаята ти е над казиното. Изнеси телефона поне да чуя звуците.

Мърсър се засмя.

— Толкова ли си отчаян?

— Не съм играл хазарт, откакто с Дребосъка ходихме с ягуара ти в Атлантик Сити.

— Това беше миналото лято. Забрави ли, че непрекъснато играеше, докато бяхме в Панама?

— Миналото лято? — изкикоти се Хари. — По дяволите, взехме отново ягуара ти преди две седмици, докато беше в Канада.

Мърсър поклати глава. Щеше да разбере, ако беше така.

— Чакай малко да проверя дали кабелът ще стигне. — Мърсър обу кожени мокасини с гумени подметки. — На единадесетия етаж съм и не знам дали ще чуеш нещо.

Той размота дългия кабел на телефона и се приближи до вратата.

Стаите в „Луксор“ гледаха към казиното и звуците отекваха в огромното фоайе, затова вратите бяха звукоизолирани. Когато бяха затворени, в стаята беше тихо, но веднага щом Мърсър отвори, го блъсна шумът на няколко хиляди комарджии, музиката от фоайето и настойчивият хор на игралните автомати.

— Готово, приятелю — каза той и провеси слушалката през балкона, за да може Хари да чуе заразителните звуци.

Писъкът би трябвало да се чуе отдолу — радостният вик на щастлив печеливш на рулетка или игрален автомат, — но се разнесе вдясно от Мърсър от дългия коридор, който свършваше пред асансьора, и изразяваше ужас, а не приятно вълнение.

Трима мъже с еднакви костюми изскочиха от нишата на асансьора. Жената, която изпищя, се опита да избяга от тях, но беше с обувки на високи токчета и те я настигнаха с няколко крачки. Двама държаха картечни пистолети с извити пълнители и дълги заглушители, третият изглежда не беше въоръжен. Той стигна до жената, с лекота я преметна на рамо и я хвърли през високите до кръста перила. Писъкът й се извиси още по-силно, когато инерцията я преметна над парапета. Тя изчезна в развяващите се дипли на оранжевата си пола.

Мърсър се обърна и побягна, но от нишата на асансьора в отсрещната страна изскочиха още двама стрелци. Гласът на Хари стържеше от забравения телефон.

Писъкът на жената изведнъж заглъхна.

Неясно как Мърсър разбра, че мъжете идват за него, за да приключат недовършената работа на Дони Рандъл. Той се хвърли обратно в стаята си. Този ход му спечели малко време, но също така означаваше, че е хванат в капан. Между хотелските стаи нямаше свързващи врати.