Джак Брул - Предсказанието

Двамата бягаха, преследвани от безмилостния потоп. Нивото на водата се повиши и в тунела започнаха да пулсират вълни. След сто и петдесет метра водата стигна до коленете им. Ред погледна Мърсър и видя в очите му решителност да се бори въпреки намаляващия шансМилиардите тонове вода зад тях притискаха скалата, търсейки излаз от подземното езеро. Дупката се разширяваше и струята бликаше с такава сила, че потокът се извисяваше на петнадесет метра във въздуха преди да падне на земята. Вод-ният стълб мина покрай трактора влекач като прииждаща река и го повлече.

Кен тежеше на раменете му и Мърсър едва настигаше Ред, но преданият тексасец не го изостави. Те се движеха един до друг, докато водата се покачи до кръста им. Скоростта на потока ги влачеше и заплашваше да ги събори. И двамата знаеха, че падането означава смърт.

След осем минути, които им се сториха цяла вечност, Мърсър видя светлините на подстанцията и чу как водата се излива като водопад в дълбоката шахта — оглушителен звук, който разтърсваше земята. Ако успееха да стигнат до подемника, може би щяха да бъдат изтеглени нагоре преди камъните от бента на подземното езеро да се срутят.

Надеждата на Мърсър обаче угасна.

Водата беше твърде много, налягането — твърде голямо, Вместо да рухне на секции, целият тунел се срути едновременно. Стената от вода изпълни всеки квадратен сантиметър на затвореното пространство — плътна бариера, движеща се с шейсет и пет километра в час.

От срутването се образува огромна вълна, която се стрелна в потока. Мърсър и Ред бяха заварени напълно неподготвени.

Като при цунами водата ги блъсна и ги понесе по течението. Мърсър изпусна Кен Портър, когато се удари в стената. Сблъсъкът изкара от белите му дробове последната скъпоценна глътка въздух.

Той успя да се надигне и се изправи. Тъмната вода спадна от предишното си ниво и Мърсър тръгна със залитане. Знаеше че мощният прилив е само прелюдия. Ред се появи на повърхността на няколко метра от него. Дишането му беше затруднено и не можеше да фокусира погледа си. Този път Мърсър не пренебрегна инстинктите си. Ако се заловеше да търси Кен, със сигурност щеше да изгуби Хардинг.

Той сграбчи по-дребния мъж за гърба на работния комбинезон, така че главата му да е над водата, и хукна в тунела като разярено животно. Наводнението беше отнело живота на един човек и Мърсър нямаше да му позволи да убие и втори. Беше изпуснал каската си с лампата, затова се съсредоточи върху далечното съзвездие от светлини около подстанцията. Край раменете му свистеше силен вятър, предвестник на урагана от мощната струя, връхлитаща върху тях.

Ако подът на подемника не беше от метална мрежа, през която водата се стичаше в шахтата, тунелът вече щеше да бъде наводнен до тавана. Спасението обаче беше нож с две остриета — ако се намираха в клетката, когато удареше голя-мата вълна, телата им щяха да бъдат смазани в тежката мрежа.

Мърсър извървя последните крачки до подстанцията и се остави течението да го понесе към асансьора. Добра се до пода на клетката и се изправи на колене. Гърлото го заболя от поглъщането на толкова много вода, а очите му пареха от солта. Мърсър натисна с длан бутона за нагоре и се обърна така, че да вижда тунела. Подемникът започна да се издига.

Водата се процеждаше през мрежата на пода. Мърсър обаче почти не забелязваше това. Той видя как лампите на стените примигваха и после се скриваха под водата. До повърхността оставаха шейсет метра.

Трийсет.

Петнайсет…

Асансьорът бе изминал едва три четвърти от пътя си догоре.

Приливната вълна се разби в подстанцията и запълни всеки ъгъл, търсейки свободно пространство. Сякаш усетил отдушник, потокът се отправи към асансьорната шахта, блъсна се в стената и изригна като гейзер от пода на клетката.

Мърсър и Ред бяха повдигнати във въздуха, блъснати в мрежестия таван и приковани там, докато подемникът ги изкара от водата. Двамата паднаха на пода, без да могат да повярват, че са живи.

Водата в шахтата под тях бучеше в плътна зеленикава завеса. Същински подземен Ниагарски водопад.

— Добре ли си? — задъхано попита Мърсър. Ред кимна.

— Ударих главата си, счупих няколко ребра и може би изкълчих китката си, но съм добре. Кен?

На Мърсър му бе необходима минута, за да превъзмогне факта, че е загубил един от хората си. Колкото и да му беше неприятно, Кен не беше първият, когото бе изгубил под земята, и вероятно нямаше да е последният, докато продължаваше да работи по специалността си. Такава му беше професията.