Джак Брул - Предсказанието

— Защо не влезете, господа? Хари, разходи Повлекан и не бързай.

— Дадено. — Осемдесетгодишният старец се усмихна на агентите. — Извинявам се за дребната шега. Не се обиждайте.

По-ниският мъж показа на Мърсър картата си от тайните служби. Името му беше Майкъл Тайър.

— Кой е този човек?

— Приятел, който знае, че работя за Айра Ласко. Отпуснете се.

Тайър продължи да говори кратко и ясно.

— Адмирал Ласко ни изпрати да ви заведем във военновъздушната база „Андрюс“, където ви чака въздушен транспорт. Каза да си вземете багаж за една седмица.

„Поне предполага, че ще се върна“ — помисли Мърсър и после зададе един от по-практичните въпроси, които се въртяха в главата му.

— Къде отивам? Трябва да знам какво да си взема.

— Не ни казаха — отвърна другият агент.

— Добре. Дайте ми няколко минути. — Мърсър се качи обратно горе и от балкона видя, че агентите не са помръднали от местата си. — Старецът и кучето му ще се върнат след няколко минути. Кажете му, че съм в спалнята и приготвям багажа си.

Мърсър не бе разопаковал нещата си от Канада, затова нахвърля в коша мръсните си дрехи и сложи празните чанти на леглото. Въздушен транспорт от „Андрюс“ можеше да означава тридесетминутно пътуване с хеликоптер или товарен реактивен самолет „С — 5 Галакси“, който да го закара на другия край на света. Нямаше смисъл да се опитва да гадае какво му е необходимо. Той натъпка в едната чанта чорапи и бельо за седмица и тоалетните си принадлежности, после добави джинси, две всекидневни ризи, панталон, спортно сако, официална риза, вратовръзка и два миньорски гащиризона с дебели кръпки на коленете и лактите.

Преди да сложи метална каска върху купчината, Мърсър извади от нощното си шкафче полуавтоматичен пистолет „Берета“. Не беше необходимо да проверява дали магазинът е пълен, защото разбра това по тежестта на оръжието. Пъхна го в подплатата на каската, дръпна ципа на кожената чанта и натъпка работни ботуши и чифт обувки във външните джобове.

Погледна часовника си и видя, че приготвянето на багажа му е отнело три минути и четиридесет секунди. Не беше зле.

Чу гласа на Хари и надникна през балкона.

— Не си прави труда да се качваш. Заминавам.

— Мислиш ли, че ме интересува какво правиш? — отвърна Хари. — Оставих пълна чаша на бара.

Двамата се срещнаха на площадката до библиотеката. Мърсър последва Хари до бара и изпи остатъка от водката си с лимонов сок.

— Ще отсъствам една седмица или поне така ми казаха. Кой знае… — Мърсър извади две стодоларови банкноти от портфейла си. — За твоя купон.

— Благодаря — каза старецът, но не докосна парите.

— Наеми някого да почисти, след като приключиш. Последния път къщата беше пълна с кутии от пица. — Мърсър се усмихна. — До скоро, Хари!

— Да, до скоро! — Хари го погледна престорено намръщено в опит да не показва разочарованието си.

Мърсър почеса Повлекан зад ушите и басетът го възнагради с влажна целувка, а после легна в краката на стопанина си.

Мърсър извади коженото си яке от дрешника до външната врата и тръгна след Тайър и партньора му към черния шевролет „Събърбан“, паркиран пред къщата. Движението по пътя към „Андрюс“ беше натоварено и пристигнаха в ба-зата след повече от час. Никой не пророни дума и това напълно устройваше Мърсър, защото имаше възможност да разсъждава какво се е случило. Излишната потайност не му се понрави. Айра можеше да му се обади и да му каже защо го вика. Не беше нужно да изпраща две горили, които почти го отвлякоха и го накараха да бърза за някакъв таен полет. Мърсър ненавиждаше това правителствено престараване.

След като минаха през няколко пункта за проверка, Тайър подкара шевролета през огромната военновъздушна база и излезе на пътя зад пистите. От летището излетя самолет цистерна КС — 135 и пронизителният рев на двигателите му раздра въздуха. Четирите черни ивици от отработилите газове приличаха на отпечатъци от нокти в ясното небе. Шевролетът се насочи към грамаден хангар и влезе през страничната врата. Тайър спря до единствения самолет в подобното на пещера пространство — „Гълфстрийм IV“с обозначителните знаци на американските военновъздушни сили. До отворения люк стоеше войник в камуфлажна униформа. Черните нашивки на яката му показваха, че е капитан.

— Водиш ли пътника ми? — без предисловие попита мускулестият чернокож мъж.

Мърсър слезе от колата с чантата в ръка. Военният го огледа.

— Мърсър? Аз съм Сайкс. Омега деветдесет и девет храм.