Джак Брул - Предсказанието

Смесицата от стилове и разнообразното обзавеждане отразяваха характера на собственика — Мърсър я смяташе за свой дом, пристан, където се връщаше след честите си пътувания.

Той бе пристигнал от Канада в четири сутринта и спа непробудно десет часа. Следобедната светлина струеше през капандурата над леглото му и озаряваше балкона в края на мецанина. Мърсър нахлузи чисти джинси и стара памучна блуза с емблемата на Минно-геоложкия институт в Колорадо. Багажът му стоеше неразопакован до леглото.

Преди да си легне не забрави да включи автоматичната кафеварка зад бара, но я бе настроил за обяд, когато смяташе да стане. Кафето, направено преди два часа, беше гъсто като катран. Идеално!

Тъй като рядко използваше кухнята, Мърсър държеше хранителните продукти в шкафовете под бара. Залови се да си приготвя овесена каша. Сети се да погледне срока на годност на млякото едва когато първата бучка извара падна в купата. Мърсър се задави от миризмата, изсипа сместа в мивката и прокле съквартиранта си. Портокаловият сок във вградения хладилник, зареден с бира и безалкохолни напитки, също беше развален.

Хари Уайт, неговият осемдесетгодишен най-добър приятел и най-своенравният човек, когото познаваше, знаеше, че Мърсър се връща днес, и би трябвало да е напазарувал. Хари се разполагаше в къщата му като у дома си и това не винаги беше хубаво. Домакинските му умения бяха като на бясно куче. В кошчето за отпадъци имаше дузина празни бутилки от „Джак Даниълс“и фасове от десетина стека цигари.

Мърсър бе отсъствал шест седмици и реши, че положението в дома му можеше да е и по-лошо. Хари поне бе прибирал пощата му и бе отговарял на телефонните обаждания. На секретаря бе оставено само едно съобщение и Мърсър го изслуша. „Доктор Мърсър, обажда се Синди от кабинета на доктор Крайън. — Това беше зъболекарят на Мърсър. — Искам да ви напомня, че днес, сряда, в десет часа, трябва да дойдете за почистване на зъбите.“

Мърсър прокара език по зъбите си и реши, че не ги застрашава непосредствена опасност да изпадат. Щеше да си уговори друг час при зъболекаря, когато следващия месец се върнеше от Канада.

Той пиеше кафе, прелистваше пощата и се радваше, че Хари не е повторил номера си от миналата година и не го е включил в няколко пощенски списъка за порнографски снимки. Мърсър не можеше да погледне пощальона в очите, докато бъркотията не бе оправена. Но когато разрови по-надълбоко купчината, той разбра, че все пак извратеното чувство за хумор на Хари е било в разгара си.

Старецът не само беше донесъл всичко, изпратено по пощата, но и старателно бе смесил важните съобщения с реклами и други листовки. Професионалните списания бяха скрити в каталози на компании, за които Мърсър не беше и чувал. Щеше да му отнеме поне час, докато отдели личната си поща.

Телефонът иззвъня.

— Ало!

— О, Мърсър! Най-после си станал. — Гласът на Хари беше дрезгав и стържеше като дизелов двигател в студено утро като резултат от шейсет години пушене цигара след цигара и неуморно редовно пиене.

— Да. Прибрах се в четири. Чакай, откъде знаеш, че спя? Къде си, по дяволите?

— Минах преди два часа, но ти спеше непробудно — безгрижно отвърна Хари и издиша цигарения дим от белите си дробове. — Дойдох малко преди обяд. Аз съм долу в кабинета на втора линия.

Мърсър погледна телефона и видя, че лампата на факса свети.

— Трябва да извикам ченгетата да те арестуват за воайорство. Защо не си купил мляко, негоднико? Знаеше, че се връщам днес.

— Купих — възрази Хари. — За да спестя време, го купих преди две седмици и го донесох вчера. В хладилника ти е, заедно с портокаловия сок, който искаше.

— И имаше повече бучки от овесената ми каша.

— Непрекъснато ми натякваш. — Хари извиси глас като капризно дете. — Млякото е вкиснато. Има много бучки. Господи, по-лош си и от доведените сестри на Пепеляшка! Чакай. Ще се кача горе. Нуждая се от питие, ако трябва да те слушам да се заяждаш за всяка дреболия.

Мърсър остави на бара безжичния телефон и се усмихна. През десетте години, откакто се познаваха, не си спомняше да са си разменили една добра дума. Но не си спомняше и Хари да му е отказал услуга. Освен тухлената къща, старецът беше другата котва в скитническия живот на Мърсър, и приятел, който означаваше за него повече от когото и да билофактът, че възрастовата разлика между тях е над четиридесет години, не се отразяваше на взаимоотношенията им. И двамата отдавна бяха осъзнали, че характерите им са сходни и неподвластни на поколенията. Мърсър явно много приличаше на Хари преди четиридесет години и понякога се опасяваше, че след две десетилетия ще стане като него.