Джак Брул - Предсказанието

— Керван единадесет слънцестоене.

— Добре. Качвай се на борда.

Още преди Мърсър да стигне до мястото си двигателите забръмчаха и маневреният реактивен самолет беше изтеглен от хангара. Мърсър забеляза, че всички транспаранти са спуснати, и протегна ръка да вдигне най-близките. Капитан Сайкс се пресегна пред него и отново ги спусна.

— Съжалявам, докторе. Смятайте, че има затъмнение. Сайкс дъвчеше тютюн и изглежда гълташе сока.

— Имате ли представа колко ще продължи полетът?

— Достатъчно, за да изиграем партия джин. „Става все по-хубаво“ — помисли Мърсър.

— Познавате ли адмирал Ласко?

— Знам, че е дал разрешение за този полет, но не го познавам — отвърна Сайкс. — Той е много по-високо в йерархията от мен.

— Ако го видите преди аз да съм се срещнал с него, кажете му, че е мъртъв. — Мърсър се настани удобно на седалката, изтегна се и затвори очи.

— Е, няма ли да играем на карти, докторе?

— Нареди един пасианс.

Няколко минути по-късно самолетът излетя. Нямаше смисъл да разсъждава къде отиват, нито да гадае защо го вика Ласко. Вместо да се изнервя още повече с умствени упражнения, Мърсър остави съзнанието си да се плъзне в равновесие между съня и будното състояние. Ако полетът щеше да трае дълго, най-малкото, което можеше да направи, беше да се изолира.

Впускане в неизвестността. Този израз се появи в главата му и мигновено му напомни за първия път, когато участва в спасителна операция в мина. Образите се върнаха в съзнанието му като неясен сън, хиперреалност, където Мърсър стоеше неподвижно, докато събитията препускаха покрай него. Тогава беше двадесет и седем годишен и бе започнал да работи като консултант. Във въгледобивната мина на хиляда и сто фута под земята в Западна Вирджиния, където Мърсър преценяваше кой е най-подходящият начин да се извадят новооткрити рудни залежи, беше избухнал пожар. Като единственият миньор, обучен с известния южноафрикански екип „Прото“, Мърсър беше първият доброволец, който слезе в мината. Той заведе още четирима мъже, след като беше потвърдено, че не всички миньори от смяната в шахтата са се върнали, когато мината е била евакуирана.

На асансьорната клетка имаше надпис МИНАТА РАБОТИ 203 ДНИ БЕЗ ИНЦИДЕНТ. Но вече не беше така.

От шахтата излизаха гъсти талази пушек и поглъщаха светлината на фенерите. Върху кислородните им маски се натрупа мръсотия, която се размазваше при опит да я почистят. Страхът накара Мърсър да диша учестено.

Асансьорът се спусна в неизвестността и измина десет нива, навлизайки все по-навътре в дима. Когато наближи единадесетото, горещината стана почти непоносима. Но никой от мъжете не изрази желание да спрат. Трябваше да разберат какво се е случило с двадесет и шестимата миньори, попаднали в пожара.

Картината, която видяха при отварянето на вратите на клетката, беше по-страшна и от най-страховитите изображения на ада. Стените, таванът и подът тлееха от остатъчната енергия при избухването на пожара. Всичко възпламенимо гореше, а хората представляваха ужасяващи изкривени форми от въглен. И най-лошото — някои от тях все още бяха живи. Спасителите използваха преносими пожарогасители, за да потушат пламъците. Докато звукът на огъня заглъхваше, жаловитите викове на умиращите се засилваха.

Първата експлозия бе изчерпала повечето въздух в мината, но макар че мощните вентилатори на повърхността бяха изключени, огънят щеше да запали отново въртящите се облаци от въглищен прах веднага щом долу проникнеше кислород. Мърсър разбра, че разполагат с няколко минути. Хората от екипа довлякоха ранените в асансьора. Двама спасители пожелаха да останат и да търсят другите миньори, но Мърсър не им позволи. В мината беше твърде горещо. Рискът вече граничеше със самоубийство.

Втората експлозия беше силна като първата и разтърси подемника, когато бяха на петнадесет метра от повърхността. Ако не бяха със защитни облекла, вълната от свръхсилно налягане щеше да ги обгори до смърт. Използваха телата си като човешки щит, за да предпазят пострадалите си другари, докато асансьорът стигна до върха. Движейки се едва-едва сред талазите от пушек, изнесоха седемте мъже, които бяха спасили от пожара. Работниците пренесоха ранените в сградата, а Мърсър и хората му съблякоха обгорените защитни облекла. Когато Мърсър влезе в станцията за първа помощ, само единия от мъжете все още беше жив, но и той не оцеля, за да стигне до най-близката болница. Мината горя дванадесет дни. По-късно труповете бяха извадени, но единадесетото ниво не беше отворено отново.