Стивън Бруст - Джерег

— Добре — отвърнах. — Позволете ми да заявя от своя страна, че и аз не изпитвам никакви лоши чувства заради всичко, което се случи — или за малко да се случи — преди няколко дни. Смятам, че разбирам добре какво ставаше, и няма причина за оплаквания от моя страна.

Той кимна.

— Колкото до другото — продължих, — ако изпратите ескорт до кантората ми, да кажем в четири следобед, ще мога да им предам стоката ви, за да ви я върнат.

Той кимна, доволен от уговорката.

— Има още няколко неща.

— Например?

Той се загледа за миг в пространството, след което отново се обърна към мен.

— Някои мои приятели са изключително доволни от вчерашната ви работа.

— Моля?

Той се усмихна.

— От вчерашната работа на „приятеля“ ви, исках да кажа.

— Аха. Продължете.

Той сви рамене.

— Някои от тях смятат, че може би се полага бонус.

— Разбирам. Е, ще го приема с удоволствие, от името на приятеля ми, разбира се. Но преди да продължим с това, ще ми позволите ли да ви платя обяда?

Той се усмихна.

— О, да, ще е много мило от ваша страна.

Повиках келнера. Беше много муден, но мисля, че Демона разбираше защо.

Чувствах библиотеката в Черен замък като дом повече от жилището ни, повече от кантората си.

Колко пъти в миналото двамата с Мороулан, или пък тримата — с него и Алийра, или с цяло гъмжило други, бяхме седели в тази стая и бяхме мърморили нещо от рода на „Слава на Вийра, свърши се“?

— Слава на Вийра, свърши се — промърмори Алийра.

Бях се изпружил в широкото кресло. Както казах, Алийра беше добра, но трябваше време, за да се изцеря напълно. Хълбоците още ме боляха, а главата не преставаше да ми създава проблеми. Все пак за трите дни, откакто Мелар бе напуснал живия свят, и двата дни след срещата ми с Демона, за да уредим връщането на деветте милиона (и да ми се гарантира, че няма да има повече опити за покушение над живота ми), се бях справил доста прилично с процеса на връщане към човечеството.

Коути седеше до мен и от време на време нежно ме галеше по челото. Лойош се беше върнал — бе кацнал на гърдите ми, толкова близо до рамото, колкото позволяваше позата ми. Самката му беше заела другата страна. Общо взето, чувствах се съвсем доволен от живота.

Мороулан седеше срещу мен и се взираше в чашата си с вино. Беше изпънал напред дългите си крака. По едно време вдигна очи и попита:

— Как я наричаш?

— Казва се Роуца. — Щом чу името си, тя се наведе и ме облиза по ухото.

Коути я почеса по главата. Лойош изсъска ревниво, при което Роуца го погледна, изсъска му в отговор и го облиза под змийската му брадичка. Той се отпусна, умилостивен.

— Виж ти, не сме ли питомни? — каза Мороулан.

Свих рамене.

Той продължи да гледа с любопитство женския джерег.

— Влад, трябва да признаеш, че знам за вещерството толкова, колкото всеки източняк…

— Да, така е.

— …но така и не разбирам как можеш да имаш втори познайник. Винаги съм знаел, че връзката между вещера и неговия познайник е от такова естество, че не може да възникне с повече от едно животно.

— Впрочем — продължи той, — никога не бях чувал, че е възможно да си направиш познайник от възрастно животно. Не трябва ли първо да придобиеш тварта като яйце, за да се получи добра връзка?

Лойош му изсъска и Мороулан леко се усмихна и килна глава. После каза:

— Тебе нарекох твар, не друг.

Лойош изсъска отново и продължи да ближе брадичката на Роуца.

— Ами, Мороулан — казах, — защо не го провериш сам? Ти си вещер, защо не си вземеш познайник?

— Вече си имам един — сухо отвърна той, погали дръжката на Чернопрът и аз потръпнах.

— Все едно, Роуца всъщност не ми е познайница — обясних. — Тя е самката на Лойош.

— Но все пак тя дойде при теб…

— Повиках я на помощ и тя ме чу. Успяхме да сключим сделка, подобна на тази, която вещерът прави с майката на познайника си за яйцето, но не беше съвсем същата. Използвах същото заклинание, или по-скоро близък вариант — признах. — Но приликата свършва дотук. След като влязохме в контакт, общо взето си поговорихме. Предполагам, че ме хареса.

Роуца вдигна глава и ми изсъска. Останах с чувството, че съскането изразява смях, но не съм сигурен. Тук Лойош се намеси: „Виж, шефе, никой не обича да говорят за него все едно, че го няма, нали?“

„Извинявай, приятел“.

Протегнах крайници; наслаждавах се на кръвообращението и на всички останали хубави неща.

— Не мога обаче да ви кажа колко щастлив бях, когато тия двамата ме уведомиха, че не се канят да се избият — заключих.