Стивън Бруст - Джерег

„Дълъг живот, о, джерег. И прясно месо, без борба или дирене. И понякога — шанс да убиваш драгари“.

Общо взето адски подходящо време за пазарлъци.

Мелар направи перване с китката, което трябваше да е невъзможно при толкова тежък меч. Забърса ме по скулата — толкова тежко, колкото можеше, предвид това, което правеше, и толкова леко, колкото можеше, предвид големината на оръжието му.

Но все пак не изгубих съзнание. Рискувах — налагаше се — и замахнах към челото му. Той отстъпи и парира с камата. Дръпнах се, преди мечът отново да замахне надолу. Хрумна ми, че дори джерегът да реши да се отзове, може да е твърде далече, за да ми помогне.

„А какво искаш?“

Мелар се усмихваше. Виждаше, че си отивам и че му остава само да изчака. Продължаваше да усилва атаките.

„За в бъдеще, помощ в моите начинания, и твоето приятелство, и твоята мъдрост. Засега — спаси живота ми!“

Мелар отново замахна и ме улучи. Ушите ми писнаха и усетих, че падам. Видях, че се навежда над мен, вдигнал камата и широко ухилен…

…и се обърна стъписан — нещо крилато го удари в лицето. Той се дръпна, замахна с меча, пропусна…

Пуснах рапирата и се подпрях на дясната си ръка. Надигнах се тежко и се изправих; едва успях. Мелар отново замахна към джерега. Прехвърлих стилета в дясната си ръка и залитнах напред; вървенето в този момент беше някак извън силите ми. Лявата ми ръка сграбчи неговата лява, ръката с камата, и изви.

Той се обърна и видях паника в очите му, а камата му започна да се издига към шията ми. Опитах се да задържа дясната му ръка, докато замахваше с меча, но тя се изплъзна от хватката ми.

Тогава ударих с всичко, което ми беше останало.

Стилетът го порази в лявото око, заби се до дръжката в мозъка. Той изкрещя — дълъг и отчаян вой, и загуби интерес към смъкването на главата ми. Видях как светлината на живота излезе от дясното му око и сигурно щях да се зарадвам, ако можех.

Тогава писнах и аз, докато се извивахме, претъркаляхме се, падахме… Паднахме един върху друг, аз с лице нагоре, и единственото нещо, останало все още във въздуха, беше безжизнената му ръка, стискаща оживялата кама в юмрук, който не искаше да се отвори. Гледах я, неспособен да направя нищо, как идва… идва… идва… и се заби точно до лявото ми ухо.

Направо усетих безсилието й и в един безумен миг изпитах съчувствие като към всеки ловец, изтървал плячката си на косъм.

И в този момент в ума ми се появи мисъл, и се закрепи.

„Приемам“, отвърнах.

Помня, че веднага след това си помислих: „Само това ми липсваше, още един джерег-всезнайко“.

Не изгубих напълно съзнание, макар че не мисля да съм бил и в пълно съзнание. Помня, че си лежах, чувствах се адски безпомощен и гледах как джерегът ръфа трупа на Мелар. От време на време идваха разни животни и ме душеха. Мисля, че едно от тях беше атира, за другите не съм сигурен. Всеки път джерегът вдигаше глава от храната си и им изсъскваше предупредително.

В един момент, може би след около половин час, изведнъж чух врява. Джерегът вдигна глава, изсъска и аз също погледнах. Беше се появила Алийра с Пътедир. И с Коути, Крейгар и Лойош.

Другият джерег се оказа женска. Изсъска на Лойош. При джерегите самката е доминираща. (При дома Джерег въпросът още не е решен.)

Коути извика, притича до мен и клекна. Положи грижливо главата ми в скута си и ме погали по челото. Алийра почна да оглежда и да цери всевъзможните ми рани. Трудно ми е да кажа кое ми помогна повече, но ми стана много приятно от толкова внимание.

Крейгар помогна на Алийра — след като се увери, че двата трупа наистина са трупове.

Тогава Алийра каза нещо, мисля, че беше за мозъчната сонда на Деймар, че е подействала, но всъщност не я слушах, тъй че не съм сигурен.

Лойош разпери криле и изсъска. Женската разпери своите криле още повече и изсъска по-силно. Двамата помълчаха малко, след което отново си размениха съскания.

Опитах се да се свържа с Лойош, но не намерих нищо. Отпървом реших, че е защото умът ми все още е изтощен от направената магия, но после осъзнах, че е защото Лойош ме е блокирал. Никога не го беше правил. Домъчня ми.

Изведнъж двамата се издигнаха във въздуха. Нямах сила да погледна нагоре и да проследя полета им, но разбрах какво става. Очите ми се насълзиха и отчаянието ми отпусна малък заем срещу бъдещите ми енергийни авоари. Опитах се насила да проникна в ума му и изпратих своя отчаян зов — мъчех се да разкъсам преградите, които беше издигнал срещу мен.