Стивън Бруст - Джерег

Поставих върху въглените няколко листа и те се отзоваха с подходящите съскащи звуци. Бяха широките листа на хийкенско дърво, което расте само в Изтока. Бяха престояли натопени в пречистена вода и им беше баяно. Блъвна голям облак от пара и дим и Коути започна да бае, гърлено и едва чуто. Щом листата започнаха да почерняват и да горят, лявата ми ръка намери плика и космите. Бързо ги усуках с пръсти. Почувствах, че нещата започват да стават — най-първият признак, че едно заклинание започва да става ефективно, е, когато някои сетива се изострят. В този случай усещах всеки отделен косъм между пръстите си и почти можех да отлича най-малките му особености. Пуснах ги върху горящите листа. Монотонният припев на Коути стана по-силен и вече почти можех да различавам думите.

В този момент с внезапен изблик в главата ми се изля сила. Почувствах се замаян и със сигурност щях да изтърва своя край от заклинанието, ако бях започнал. Появи се мисъл и чух псевдогласът на Деймар да казва: „Нещо против да помогна?“

Не отговорих — мъчех се да се справя с толкова психична енергия, с колкото не бях разполагал никога. За кратко изпитах порив да отвърна „Не!“ и да запокитя енергийния прилив обратно към него, но с това нямаше да постигна нищо, освен да нараня чувствата му. Наблюдавах собствения си гняв заради тази нежелана намеса, сякаш беше у някой непознат.

Всяко заклинание, колкото и дребно да е всъщност, включва известна степен на опасност. В края на краищата това, което всъщност правиш, е извличане на сила от енергията на собствения ти ум и боравене с нея все едно, че е нещо външно. Имало е вещери, чиито умове са били разстройвани поради лошото боравене с тази сила. Деймар, разбира се, не можеше да го знае. Беше просто обичайният услужлив натрапник.

Стиснах зъби и се постарах да използвам гнева си, за да удържа силите, които бяхме породили, да ги влея в заклинанието. Усетих някъде как Лойош се бори да удържи собствения си контрол и да овладее онова, което не можех да удържа сам. Двамата с Лойош бяхме толкова дълбоко свързани, че всичко, което се случеше с мен, щеше да сполети и него. Връзката се ушири, още и още сила потече през нея и разбрах, че двамата или ще я удържим, или умовете ни ще изгорят. Щях сигурно да съм подплашен като текла, ако гневът ми не беше го блокирал… а гневът, който изпитвах, беше сдържан, може би от бушуващия под него страх.

Увиснах в това опасно равновесие на самия ръб и времето се проточи от хоризонт до хоризонт. Чух Коути, като от някакво огромно разстояние, да припява уверено, силно, въпреки че трябваше да усеща прилива също толкова силно като мен. И тя помагаше. Трябваше да насоча енергията в заклинанието, иначе тя щеше да избие в друга посока. Спомням си, че в този момент помислих: „Деймар, ако нараниш ума на познайника ми, си мъртъв“.

Лойош се напрягаше до предел. Усещах го как се мъчи да погълне енергия, да я удържи, да я прелее. Точно затова вещерите си имат познайници. Мисля, че той ме спаси.

Усетих, че настъпи контрол, и се напрегнах да го удържа достатъчно, за да го хвърля в заклинанието. Искаше ми се да се втурна към следващата част, но издържах на изкушението. В нито една фаза на вещерско заклинание не се бърза.

Космите горяха; сливаха се с част от парата и дима и трябваше все още да са свързани с притежателя си. Напрегнах се да определя точно кое от пушечетата съдържа мириса на горящите косми и по този начин е в нерушима връзка с обекта ми.

Вдигнах ръце така, че дланите ми обхванаха най-външната обиколка на сиво-белия облак. Усещах четирипосочния поток на енергия — от мен през Деймар, към Лойош, Коути и обратно. Оставих я да потече през дланите ми, докато пушекът престана да се издига — първият видим знак, че заклинанието е резултатно. Задържах го така за миг и бавно започнах да сбирам дланите си. Пушекът пред мен се сгъсти и насочих енергията, която държах, към и през него…

Боен вик, и пет хиляди дракона връхлитат като буря над окопалата се армия на Изтока… Първият път, когато се любим с Коути — мигът на проникването, още повече — мигът на облекчаването; чудя се дали се кани да ме убие преди да сме свършили и всъщност ми е все едно… героят дзур, пристъпил сам пред Дзур планина, вижда застаналата пред него Сетра Лавоуд с оживелия в ръката й Ледоплам… Момиченце с големи кафяви очи ме поглежда и се усмихва… Убийствена енергия, видима като черна вълна, се понася към мен и замахвам с Маготрепача, а не знам дали ще устои… Алийра стои пред мен в сянката на Кийрон Завоевателя, там, сред Залите на Съда, сред Пътеките на мъртвите, отвъд Пропадите на Портата на смъртта…