Стивън Бруст - Джерег

Крейгар беше стигнал почти до вратата, но когато млъкнах, изведнъж се обърна и попита невярващо:

— Кого?

— Алийра е’Кийрон от дома на Дракона, братовчедката на Мороу…

— Знам коя е, просто не можах да повярвам, че съм чул добре. Като си тръгнал така, що не питаш направо Императрицата?

— Имам няколко въпроса около този тип, които искам да изясня, а за тия работи тя е добра. Защо не? Бяхме приятели за известно време.

— Шефе, та тя е дракон . Те не приемат убийството. Смятат го за престъпление. Ако идеш при нея и…

— Крейгар — прекъснах го, — изобщо не съм казвал, че се каня да ида при нея и да й кажа: „Виж сега, Алийра, опитвам се да го убия тоя тип, какво ще кажеш да ми помогнеш да го уредя?“. Признай ми поне малко финес, а? Трябва само да измислим за пред нея някакво добро обяснение за интереса ни към Мелар и тя с радост ще помогне.

— Само едно „добро обяснение“, а? Просто от любопитство, имаш ли някаква представа как точно да намериш такова обяснение?

— Между другото, имам — отвърнах му гадно. — Най-лесното нещо на света. Просто ти го възлагам.

— На мен? По дяволите, Влад, ти вече ме затрупа с работа, все едно да се мъча да измисля несъществуващо събитие, предлагащо недостатъчно основание за един изчезнал джерег да направи невъзможното. Не мога да…

— Можеш, разбира се. Разчитам на теб.

— Я иди да смучеш яйца на йенди. Как?

— Все ще измислиш нещо.

Единственото значително събитие през останалата част от деня беше пристигането на куриер от Демона, придружен от впечатляващ ескорт и с няколко големи, добре издути кесии. Всичките шейсет и пет хиляди златни империала. Беше вече официално: бях ангажиран.

Връчих кесиите на Крейгар да ги скъта в ковчежето и се прибрах у дома. Жена ми, сигурен бях, се досещаше, че нещо се мъти, но не попита. Нямах някакво основание да го крия от нея, но не й казах.

На заранта намерих на бюрото си малък плик. Срязах го и отвътре изпаднаха няколко човешки (или драгарски) косъма. Имаше и бележка, на която пишеше: „От възглавницата му. К“. Унищожих бележката и потърсих псионичен контакт с жена си.

„Да, Влад?“

„Заета ли си, мила?“

„Всъщност не. Просто се упражнявам малко в мятане на ножове“.

„Ей, недей!“

„Че защо?“

„Защото вече ме биеш седем пъти на всеки десет.“

„Искам да стигна до осем от десет. Нещо си се надул напоследък. Какво става? Нямаш ли някаква «работа» за мен?“

„Де тоя късмет. Прескочи насам и ще ти разкажа“.

„Веднага ли?“

„Когато ти е удобно“.

„Добре. Ще приключа скоро“.

„Чудесно. Ще се срещнем в лабораторията“.

„О“, отвърна тя разбиращо и връзката прекъсна.

Казах на секретаря си, че следващите няколко часа няма да приемам никакви съобщения, и слязох няколко стълбища надолу. Лойош се возеше кротко на рамото ми и се оглеждаше, сякаш минава на инспекция. Стигнах до една стаичка в мазето и отключих вратата.

В тази сграда ключалките са почти безполезни като средство за задържане на хората да не влизат където не им е мястото, но са ефективни като начин да заявиш: „Частно“.

Помещението беше малко, с ниска маса точно в средата и няколко лампи по стените. Тях ги запалих. В ъгъла имаше малък сандък. В средата на масата беще поставен мангал с няколко неизгорели въглена. Извадих ги и извадих други от сандъка.

Съсредоточих се за кратко над една от свещите и усилието ми бе възнаградено с пламък. Използвах я, за да запаля останалите, и угасих лампите.

Погледнах колко е часът и разбрах, че още ми остава малко време до контакта ми с Деймар. Проверих разположението на свещите и се загледах в примигващите сенки.

Извадих от сандъка още няколко неща, сред които и благовонна пръчица, и ги подредих на масата до мангала, а благовонието поставих между въглените. След това взех една от свещите и поднесох пламъка над един от тях. Миг концентрация и пламъкът се разпростря равномерно и бързо. Миризмата на благовонието започна да прониква в разните кътчета и ъгли на стаята.

Скоро Коути се появи и ме поздрави със слънчева усмивка. Беше източнячка, дребничка хубава жена с черна като дзур коса и плавни, изящни движения. Ако беше драгарка, можеше да е родена в дома Исола и да ги учи всички на „куртоазия“. И доста на „изненада“, също така.

Дланите й бяха малки, но силни и можеше да вади ножове направо отникъде. Очите й пареха — понякога с нахалното самодоволство на палаво дете, понякога — с хладнокръвната страст на професионален убиец, друг път — с яростта на Господар на дракони, тръгнал на бой.