Стивън Бруст - Йенди

Живее в източняшкото гето, в южния край на Адриланка. Хляба си изкарва с вещерство, но не приема внук му да го издържа. Тревожи се за внук си, но гледа да не го показва. Ще помогне, но не иска децата му да го издържат и няма да им се бърка в живота. Когато един от синовете му почва да се прави на драгар, се натъжава и решава, че синът му греши, но не си позволява нито една критична дума.

Отидох да навестя този стар господин в деня след кончината на Ларис. От мръсотията по улиците ми идеше да повърна, но го прикрих. Все едно, всички знаем, че източняците са мръсни, нали? Виж ги как живеят само. Нищо, че не могат да използват магия в кварталите си, за да ги почистват като драгарите. Ако искат да използват магия, могат да станат граждани на Империята, като идат в провинцията и станат текла или като си купят титли от джерег. Ама не искат да са крепостници? И са упорити на всичко отгоре, нали? Ама нямали пари да си купят титли? Че откъде ще имат! Кой ще им даде добра работа, като ги види колко са мръсни?

Помъчих се да не се оставя всичко това да ме ядоса. Коути също се мъчеше, но можех да видя напрежението в ъгълчетата на очите й и да го почувствам в резките й крачки. Уж трябваше да се почувствам добре, че се връщам тук — преуспяло източняшко момче, закрачило из стария квартал. Трябваше, но не се чувствах. Само ми се гадеше.

Дюкянът на дядо ми нямаше нито табела, нито нещо на показ. Всички в квартала знаеха кой е той и с какво се занимава, а външни не го интересуваха. Драгарите бяха престанали да използват вещерство след края на Междуцарствието, когато магьосничеството проработило отново.

Когато прекрачих прага (врата нямаше), главата ми забърса окачените горе звънчета и те дръннаха. Той беше с гръб към мен и лееше свещи. Обърна се и лицето му грейна в почти беззъба усмивка.

— Владимир!

Изгледа ме, усмихна се на Коути и остана така, без да откъсва очи от мен. Общувахме псионично (той ме беше научил, но избягваше да го прави, освен когато не е наложително). Смяташе псионичното общуване за нещо твърде ценно, за да се използва току-така, въпреки че нравът му не позволяваше да ми се кара за начина, по който го използвах аз. Ето защо когато искахме да си поговорим, пътувахме. И тъй като трябваше да минаваме през зони, където сами източняците са в опасност, и тъй като отказваше да го телепортират, той рядко напускаше гетото.

— Владимир — повтори той. — А това коя е?

Лойош прелетя, сякаш въпросът се отнасяше за него, и с радост се остави да го почешат по шията.

— Ноиш-па — казах, — приятно ми е да ти представя Коути.

Тя приклекна в мил реверанс и дядо направо засия.

— Коути — повтори той. — Фамилно име имаш ли си?

— Вече не — отвърна тя.

Прехапах устна. Някой ден щях да я попитам какво искаше да каже, но не сега.

Той й се усмихна добродушно, после ме погледна, примига и тънката му вежда се закатери по широкото чело.

— Искаме да се оженим — казах. — Искаме благословията ти.

Той пристъпи и я прегърна, после я целуна по бузите. Прегърна и мен. След като ме пусна, видях сълзи в очите му.

— Щастлив съм за вас. — След което се навъси, само за миг, но се досетих какво иска да попита.

— Тя знае — успокоих го. — И тя е от същия занаят.

Дядо въздъхна.

— Ох, Владимир, Владимир. Пази се.

— Ще се пазя, Ноиш-па. Работите като че ли тръгват по-добре. Доскоро бях на път да загубя всичко, но вече се оправих.

— Хубаво — рече той. — Но как тъй си стигнал дотам, че за малко да загубиш всичко? Това не е добре.

— Зная, Ноиш-па. За малко се оставих сенките да ме разсеят и не можех да видя целта.

Той кимна и каза:

— Хайде влезте да хапнем.

Коути промълви плахо (мисля, че това беше единственият път, в който прояви плахост за каквото и да е):

— Благодаря… Ноиш-па.

Докато дядо ни водеше вътре, усмивката му стана още по-широка.

На другия ден се преместих в кантората на Ларис и започнах да подреждам бизнеса. Срещнах се с Торонан и се захванах да вкарвам в ред района, доскоро въртян от Ларис… но това вече е друга история. Освен това, докато говоря сега тия неща, не знам как ще тръгне всичко, тъй че по-добре да не ви го разправям изобщо. Парите, дето ги обещах за главите на Върн и Мираф’н, още са в сила, тъй че очаквам много скоро да ги видя двамата — под някаква форма.

Същия ден, в който се преместих в кабинета на Ларис, най-после ми остана време да сготвя на Коути. Между другото се престарах — печена гъска с източняшки червен пипер, котлети от кетна по валабарски, ананосово желе за… но това не ви засяга.