Стивън Бруст - Йенди

Порових в лявото долно чекмедже на бюрото си и извадих подходящо оръжие — стилет с осемнайсетсантиметрово острие. Поставих го на колана, от дясната ми страна. Поседяхме да изчакаме още около половин час, после Шоен и Чимов станаха и се изнизаха през вратата. Останалите изчакахме още десет минути и също станахме.

— Късмет, шефе — рече Крейгар.

— Благодаря.

Тръгнахме към Малаковия кръг. Лойош полетя високо над нас. Водеше Коути. Пръчките и Светулката бяха от лявата и дясната ми страна, а останалите — пред и зад нас.

Стигнахме площада и притичахме до Пристанищна. Почти бяхме стигнали Бижутерска, когато получих съобщение от Шоен.

„Има четирима вътре, шефе. Двама при вратата, двама обикалят“.

„Добре. Пращам помощ“.

— Нарвейн и Усмивка, притичайте напред. Шоен води операцията. Имате пет минути да се приготвите.

Изтичаха напред, а останалите продължихме бавно, почти на място.

„Все още е чисто, шефе“.

„Добре“.

Коути ме погледна и кимна. След шест минути Шоен докладва: „Всичко е готово, шефе. Ще отнеме между пет и деветдесет секунди, зависи къде са им патрулите“.

„Добре. Задръж засега“.

Стигнахме до извивката на Пристанищна, малко преди да стигнеш до Зъбеца.

„Как са разположени, Шоен?“

„Ако кажеш сега, около трийсет секунди“.

„Действай“.

„Ясно“.

Вдигнах ръка и спряхме. Отброих наум десет секунди, след което отново тръгнахме — този път бързо. Завихме на ъгъла и сградата се показа. Единствените, които можахме да видим, бяха Шоен и Чимов. След малко до него се появи Нарвейн, а после и Усмивката. След няколко секунди бяхме при тях.

Сверих по Имперския часовник.

— Телепортната преграда трябва вече да е вдигната. Провери, Нарвейн.

Той затвори очи за миг и кимна.

— Вратата — наредих.

— Може би първо трябва да почукаме — рече Н’аал.

Шоен и Светулката застанаха до вратата. Спогледаха се, кимнаха и Светулката стовари боздугана си по бравата, а в същото време Шоен напъна с рамо по средата. Вратата пропадна навътре.

— Нямаше ли да ти е тъпо, ако се окажеше отключена? — каза Н’аал.

— Млъкни.

Коути се шмугна между тях и пристъпи вътре. Мълниеносно движение и чух как две тела тупнаха на пода, докато Светулката, Н’аал и Шоен влизаха. Лойош кацна на рамото ми, докато Чимов и Усмивката прекрачваха прага. Последвах ги. Пръчките и Нарвейн останаха отзад.

Беше голям празен склад с два трупа в него. И от двата стърчаха ножове. Веднага видяхме стълбите и тръгнахме по тях. Нагоре не срещнахме никого. Оставих Н’аал и Усмивката да пазят площадката към третия етаж, а останалите се качихме.

Озовахме се в голямо празно помещение. Пред нас имаше по-малки стаи — вдясно, отпред и вляво. Кабинети, предположих.

Тъкмо когато се появихме, от стаята вдясно изскочиха трима джереги. Заковаха се на място и зяпнаха. Пръчките им скочи, а Светулката — веднага след него. Стискаше боздугана си и се хилеше като идиот. Пръчките си беше с пръчките. Отне им около три секунди.

После пратих Светулката и Шоен вдясно. Канех се да накарам Нарвейн и Чимов да отворят вратата пред нас, когато чух…

— Каква е тази врява, господа?

Познах гласа на Ларис.

Улових погледа на Нарвейн. Стоеше пред вратата; останалите бяхме застанали зад нея. Нарвейн вдигна ръка и вратата се люшна навътре.

Беше малка стая, с осем-девет тапицирани стола и две бюра. Едното беше празно; на другото седеше Ларис. В стаята имаше още четирима джереги.

В първия миг всички останаха вцепенени. После Ларис се обърна към единия и каза:

— Телепортирай.

Само изчакахме.

Джерегът отвърна:

— Има преграда.

Коути пристъпи в кабинета. Все още никой не предприемаше нищо. Пръчките влезе с двете си тояги, Светулката — с боздугана. После — всички останали.

Двамата с Ларис се спогледахме, но никой не проговори. Какво имаше да си казваме? Хвърлих поглед на биячите му, всички с полуизвадени оръжия. Казах на моите да останат настрана. Отворихме пътека към вратата. Пръчките надигна оръжията си, изгледа охраната на Ларис и се окашля.

— Няма бъдеще в това, господа.

Четиримата погледнаха ордата ни. После започнаха да стават един по един. Изпънаха ръце напред, далече от телата. И пак така един по един се изнизаха, без да поглеждат към Ларис.

Казах:

— Всички без Коути, придружете ги извън сградата. — Извадих оръжието, което си бях подбрал.

След като останахме сами с Ларис, затръшнах вратата с крак. Коути каза: