Стивън Бруст - Йенди

В списъка имаше девет имена. Третото поред беше на Сетра Младшата.

Седяхме и се гледахме. Накрая Мороулан се окашля и попита:

— Ще ядем ли?

— Защо не? — рече Сетра.

Мороулан се разпореди да сервират. Представа нямам какво донесоха, но трябва да съм го изял, защото не помня да съм бил гладен след това.

— Те тук ли ще са тая вечер? — попитах в един момент Мороулан.

— Предполагам, че да — отвърна Мороулан. Не беше нужно да уточняваме кои са „те“.

— Тогава трябва да обсъдим как да се срещнем с тях. Нали, сестро? — обърна се Ноуратар към Коути.

— Не тук — казах. — Мороулан забранява лошото отношение към гостите си.

— Благодаря ти, Влад — каза Мороулан.

— Няма защо.

— Но все пак — каза Алийра, — при тези обстоятелства…

— Не — отсече Мороулан.

Намесих се, преди да е избухнала поредната буря:

— Все пак трябва да проверим предположенията си, преди да предприемем нещо.

Ноуратар ме погледна.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен?

— Сигурен съм. Но все пак трябва да се потвърди.

— Как?

— Има начин. Може да ни отнеме малко време. Но пък нали се храним.

„Фентор?“

„Да, милорд?“

„Успя ли да проследиш вече собствеността на онези жилища?“

„Не, милорд“.

„Може би ще ти помогне, ако ти дам две имена, които може да са свързани с тях. Сетра Младшата и Магьосничката в зелено“.

„Ще проверя, милорд“.

„Добре, Свържи се с мен веднага щом се натъкнеш на нещо“.

„Да, милорд“.

— С малко късмет — обявих на глас, — скоро ще знаем нещо.

— Владимир — попита Коути, — а как ще ги приближим?

— Да — сухо подхвърли Мороулан. — Едва ли държите да ви превърне в саламандърчета.

— Ще се оправя някак — казах. — Все едно, тук не можем да ги нападнем, ако искаме да им направим нещо трайно. Някой да знае къде живее магьосничката?

— Никой не знае къде живеят йенди — каза Сетра.

— Мда. Едната възможност е Ларис. Ако мога да си уредя среща с него, току-виж съм успял да му докажа, че партньорите му се канят да му забият нож в гърба. Може би ще ни помогне да ги подредим.

— Все пак няма ли да се опиташ да го убиеш? — попита Алийра. — Ако не, ще го направя аз.

— И аз — каза Ноуратар.

— Ще се опитам, разбира се, но той не трябва да го знае.

Алийра присви очи.

— Не искам да имам нищо общо с такъв план.

— Аз също — каза Мороулан.

— Нито пък аз — заяви Сетра.

— Нито аз — заяви Ноуратар.

Въздъхнах.

— Да, знам. Вие държите всичко да е честно и открито. Не е честно да се възползваш от слабостта на някого само защото се е опитвал да те пречука и крои заговори срещу твои приятеля, нали?

— Да — отвърна ми Алийра и ме изгледа твърдо.

— Вие драконите ме удивлявате — казах. — Твърдите, че е нечестно да нападнеш някого в гръб, но кой знае защо, е честно да се биеш срещу някого, за когото и двамата знаете, че е по-слаб, по-неопитен и по-зле подготвен от вас. Това не е ли възползване? Що за глупости!

— Влад — каза Мороулан, — въпросът е в…

— Все едно. Ще измисля нещо… почакай, мисля, че получавам потвърждение.

Кратък разговор с Фентор и отново се обърнах към тях.

— Потвърдено е. Сетра Младшата, чрез посредници, притежава жилищата, които бяха използвани в отвличащия ход за покушението срещу мен от Коути и приятелката й, Господарката на дракони.

— Ясно — каза Мороулан. — Как действаме?

— Безсмислено е да използваш коварство срещу йенди — обади се Сетра. — Да го направим простичко.

— Поредната аксиома?

Тя се усмихна хладно и каза:

— А аз ще се заема със Сестра Младшата.

— Съвсем просто е — казах след малко, — но двамата с Коути няма да сме в най-добрата си форма след телепорта.

— Двамата с Коути — каза Алийра — не се налага да правите нищо.

Погледнах Коути.

— Нямам нищо против — сви рамене тя. — Двамата с Владимир само ще гледаме.

Кимнах. Имах намерение да направя нещо повече, но нямаше нужда да им го казвам. Освен…

— Прощавай, Мороулан, просто за всеки случай, би ли ми заел един моргантски нож?

Той се навъси.

— Щом искаш.

Съсредоточи се за миг. Скоро се появи слуга с дървено сандъче. Отворих го и видях малка кама със сребърна дръжка, прибрана в покрита с кожа кания. Извадих я наполовина и веднага ме обзе чувството от допира с моргантско оръжие. Върнах я в канията и я пъхнах под наметалото си.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Станахме и се спогледахме. Никой не намери нищо подходящо за казване, затова просто излязохме от малката трапезария и тръгнахме към централната част на замъка, където се намираше голямата.