Стивън Бруст - Йенди

— Предполагам. Но би трябвало поне да забележи, ако Ларис отваря нещо.

Съгласих се. Свързах се с Нарвейн и му дадох нужните указания. После въздъхнах.

— Мразя да играя на тъмно. За в бъдеще имаме доста работа на терена, но все още почти нищо не знаем за него.

Крейгар кимна, след което лицето му светна.

— Влад!

— Да?

— Мороулан!

— А?

— Нали си му консултант по сигурността. Той няма ли шпионска мрежа?

— Има, Крейгар. И ако искаш да разбереш колко магьосници има лорд Бабинамугъзина от дома на Дракона, бих могъл да ти го кажа за три минути, заедно със специалностите им, точната им възраст и какво вино предпочитат. Но това не ни помага.

Той зарея поглед нанякъде и промълви:

— Добре де, трябва все пак да има начин да се използва това.

— Ако го измислиш, кажи ми.

— Непременно.

Х’нок се свърза с мен късно вечерта на другия ден.

„Да?“

„Исках само да ти кажа, че до този момент стражите не са ни притеснявали“.

„Добре. Клиенти?“

„Може би двама“.

„Ясно. Все пак е начало. Да си забелязал някой, който може да бачка за Ларис?“

„Как да го позная?“

„Добре. Дръж връзка“.

Вдигнах очи към Крейгар, който напоследък прекарваше повече време в моя кабинет, отколкото в неговия си.

— Току-що говорих с Х’нок. Никакви проблеми. Никакви клиенти.

Той кимна.

— Ако изкараме така и нощта, утре можем да отворим „чистачка“.

— Що не? Кой?

— Знам няколко крадци. Сърбят ги вече ръцете да започнат.

— В разгара на война?

— Че що не?

— Добре. Провери го.

— Готово.

Крейгар намери „чистач“ и след няколко дни отворихме дюкянчето. По същото време Нарвейн разбра, че Ларис не предприема нищо. Задишахме по-леко. Скоро, решихме, стражите на феникс щяха да се покрият и нещата да се върнат към нормалното.

Нормално ли? Какво точно му беше „нормалното“ в този момент?

— Крейгар, какво става, когато стражите на феникс се махнат?

— Нещата се връщат към… О! Схванах мисълта ти. Ами, първо, минаваме отново в отбрана. Той тръгва срещу нас, ние започваме да научаваме всичко, което можем, за него… и между другото, по това трябва да работят повече от нашите, не само Нарвейн.

— Знам. Така е, но… струва ми се, че това е големият ни шанс да излезем напред.

— Ъ… кое?

— Това. Сега. Когато никой от двама ни не може да атакува другия, но ние можем отново да завъртим бизнеса си. Трябва да натиснем колкото може повече. Да отворим колкото може повече, да понатрупаме кеш, да спечелим колкото може повече приятели сред хората на Ларис. Нарвейн и който там ще е с него да го изрови — всичко.

Крейгар помисли и кимна.

— Прав си. Чистачката заработи, което значи, че можем да отворим и кредитор. Три дни? Два?

— Два. Вдигаме и рушветите, но това не бива да продължава дълго.

— Ясно. И щом това тръгне, можем да отваряме клубчета за шарийба. След неделя, да речем? Ако всичко върви добре?

— Става.

— Добре. И отначало няма да ни трябва много защита. Да вкараме Върн и Мираф’н да помагат на Нарвейн. И примерно Чимов и Светулката също. Но да ги въртим и за охрана.

— Чимов — не. Не искам един наемник да знае много какво редя. Нека да е Н’аал. Не е много добър, но може да се научи.

— Окей. Ще говоря с тях, ще уведомя и Нарвейн.

— Така. Нещо да пропускаме?

— Сигурно, но не се сещам.

— Да почваме тогава.

„Най-после да се хванете за малко работа, шефе“.

„Млъквай, Лойош“.

Само за два дни Нарвейн усвои добре допълнителната помощ в организацията си. В деня, в който заработи кредиторът, започнах да получавам от тях доклади и бях силно впечатлен. Въпреки че все още не знаеха повечето му хора — а тези, които знаеха, бяха на дъното — разбраха, че Ларис държи седем „заведения“. За наша изненада никое от тях не беше отворено. Ларис съвсем се беше снишил. Не знаех трябваше ли да ме радва това, или да ме изнерви. Но из района все още беше пълно със стражи на феникс, тъй че се чувствахме в безопасност.

Няколко дни по-късно отворих отново малка игра на шарийба, а на другия ден — игра на камъчета с’янг и на „кал за три петака“. Списъкът ни за Ларис набъбваше, но той продължаваше да не предприема нищо. Зачудих се какво ли означава това.

— Ей, Крейгар.

— Кво?

— Колко дзури трябват, за да се наточи един меч?

— Де да знам.

— Четирима. Един да точи меча, трима да завържат такъв бой, че да си струва точенето.

— О. Има ли някакъв смисъл в това?

— Има. Мисля, че има нещо общо с това, че за да се задействаш, трябва да има съпротива.