Стивън Бруст - Йенди

— Идвам ли, лорд Торонан? Къде?

— Млък.

— Слушам, милорд. — „Някой ден, кучи сине, ще те оправя и теб“.

Той се обърна и тръгнах след него. Той подхвърли през рамо:

— Не. Това нещо също остава. — Трябваше ми миг докато загрея за кое „нещо“ говори, след което: „Приготви се, Крейгар“.

„Готов съм, шефе“.

Отвърнах високо:

— Не. Джерегът остава с мен.

Той присви очи и погледите ни се срещнаха. След което каза:

— Добре.

Издишах. Тръгнахме на север към Малаковия кръг, после поехме по Пристанищна. Най-сетне стигнахме до един някогашен хан, вече пуст, и влязохме вътре. Двама от хората му спряха при вратата. Вътре чакаше друг. Държеше магьосническа тояга. Застанахме пред него и Торонан му рече:

— Давай.

Червата ми се сгърчиха и се озовах с Торонан и двама от охранителите му в един район, който веднага загрях, че е Северозападна Адриланка. Намирахме се сред хълмовете, а скапаните къщи наоколо бяха почти колкото замъци. На двайсетина разкрача от нас беше входът към една чисто бяла сграда; огромните й двукрили врати бяха покрити със златен варак. Адски хубаво място.

— Вътре — подкани ме Торонан.

Изкачихме стъпалата. Един слуга отвори вратата. Зад нея стояха двама джереги, сивите им наметала изглеждаха нови и добре скроени. Единият кимна към биячите на Торонан и каза:

— Тия могат да почакат тук.

Шефът ми кимна. Продължихме навътре. Коридорът беше по-просторен от жилището, в което живеех, след като продадох ресторанта. Помещението, в което коридорът се отля като канал в клоака, беше по-голямо от жилището, в което живеех сега. В дрънкулките из него видях повече злато, отколкото бях спечелил тази година. Нито едно от тези неща не подобри настроението ми. Всъщност, когато ни вкараха в малката дневна, вече започвах да се чувствам по-скоро войнствено настроен, отколкото уплашен. Това, че поседях там в компанията на Торонан повече от десет минути, също не помогна много.

После оня тип влезе — облечен в обичайното черно и сиво, с по малко злато по ръбовете. Косата му беше прошарена. Изглеждаше стар, може би около две хиляди годишен, но здрав. Не беше дебел — драгарите не затлъстяват, — но изглеждаше добре охранен. Носът му беше малък и плосък; очите му — дълбоки и светлосини. Обърна се към Торонан с нисък, плътен и дрезгав глас:

— Това ли е той?

Кой мислеше, че съм? Марио Сивата мъгла ли? Торонан само кимна.

— Добре — рече оня. — Излез.

Торонан се подчини. Голямото „добрутро“ застана срещу мен и ме изгледа продължително изотгоре. Предполагам, че трябваше да се уплаша. След малко се прозях. Той се навъси.

— Отегчен ли си?

Свих рамене. Типът пред мен, който и да беше, можеше само да щракне с пръсти и да ме убият. Но нямаше да му целувам задника, я; животът ми не струваше чак толкова.

Той изсумтя:

— Така. Значи си тежък случай. Убедих се. Впечатли ме. Е, с’а искаш ли да живееш, или не?

— Не бих имал нищо против — признах.

— Добре. Аз съм Терион.

Поклоних се и седнах. Чувал бях за него. Беше един от големите, много големите шефове, един от петимата, които ръководеха организацията в град Адриланка (а към деветдесет процента от бизнеса е в Адриланка). Тъй че си бях впечатлен.

— С какво мога да ви бъда полезен, милорд?

„О, я стига, шефе. Кажи му да скочи в хаоса, изплези му се и му се изплюй в супата. Давай!“

— Можеш да поотложиш опитите си да подпалиш цяла Адриланка.

— Милорд?

— Глух ли си?

— Уверявам ви, милорд, нямам никакво намерение да подпалвам цяла Адриланка. Само една малка част.

Той се усмихна и кимна. След което много бързо усмивката се стопи и очите му се присвиха в две тънки цепки. Наведе се към мен и усетих как кръвчицата ми замръзна.

— Не се гъбаркай с мен, източняче. Ако ще се биеш с оня, другия текла — Ларис — правете го така, че да не хвърлите цялата Империя върху нас. Казах го на него, сега го казвам на теб. Ако не, ще го уредя лично. Схвана ли?

Кимнах.

— Да, милорд.

— Добре. Сега си разкарай шибания задник оттук.

— Слушам, милорд.

Той стана, обърна ми гръб и излезе. Преглътнах няколко пъти, станах и също излязох. Торонан го нямаше, хората му също. Слугата на Терион ме отведе до изхода. Телепортирах се обратно при кантората си. Казах на Крейгар, че ще се наложи да променим методите си.

Не ни остана време обаче. Терион се оказа прав, но беше закъснял. На Императрицата вече й беше писнало.

Когато кажа „императрица“, сигурно веднага си представяте стара строга матрона със стоманеносива коса, облечена в златни роби, с Глобуса, кръжащ около главата й, докато издава декрети и укази, засягащи живота на милионите й поданици с небрежно размахване на скиптъра.