Стивън Бруст - Йенди

Ето ви една отчайваща мисъл: изглежда, че всеки приятел, когото имам, за малко не ме е убил преди това. Мороулан например. Тъкмо бях почнал да въртя района си няма и от три недели, когато той реши да ме наеме за една поръчка. Значи за хора извън организацията по принцип не работя. Откъде накъде? А те ще ме подкрепят ли, ако ме спипат? Мога ли да разчитам на тях, че ще ми платят съдебните такси, ще подкупят или заплашат свидетелите и най-важното, ще си държат устата затворени? Друг път.

Но на Мороулан му бях дотрябвал за нещо и бе измислил толкова уникален начин да ме наеме, че ме изпълни с възхищение. Изразих възхищението си с толкова сияйни слова, че той едва не ми отсече главата със своя Чернопрът, пехотния батальон, маскиран като моргантски меч.

Но неща като тези минават и отминават. След време с Мороулан станахме добри приятели. Достатъчно добри, за да ми даде той — Господарят на дракони — заем, за да продължа една джерегска война. Но бяхме ли чак толкова добри приятели, че да го направи два пъти в продължение на три дни?

Едва ли.

Личният ми опит показва, че точно когато нещата изглеждат най-мрачни, продължават да изглеждат все така мрачни.

„Май днес ми е ден за отчайващи мисли, Лойош“.

„Ясно, шефе“.

Телепортирах се от апартамента си на едно място точно пред сградата с кантората и влязох, без да изчаквам стомахът ми да се успокои. Върн вече ме чакаше на улицата, а Мираф’н бе застанал до вратата.

— Как мина? — попитах.

— Готово.

— Добре. Сигурно ще искате да се покриете за ден-два.

Мираф’н кимна; Върн само сви рамене. Тримата влязохме в чакалнята.

— Добрутро, Мелестав. Крейгар вътре ли е вече?

— Не го видях. Но Крейгар го знаеш.

Влязох в кабинета си и видях, че нови съобщения няма. Това поне означаваше, че няма нови погроми.

— Ъъъ… шефе?

— Какво? Добрутро, Крейгар. Нищо ново, както виждам.

— Така е.

— Нещо от Темек?

— Нарвейн се е върнал с него. Друго няма.

— Добре. Аз ще…

„Шефе?“

„Темек! Тъкмо говорехме за теб. Имаш ли нещо?“

„Не точно. Но чуй: тъкмо бях почнал да душа по Грънчарски пазар и Шарената, и се отбих в оная бърлога за клава, да послушам клюките, и ми идва един дърт текла, не съм го виждал досега, нали? И вика: «Кажи на шефа си, че Кийра има нещо за него. Ще се срещне с него в задната стая на „Синия пламък“ след час. Това му кажи». И стана и излезе. Станах след него, няма и след десет крачки, но когато излязох, беше духнал. Според мене може да е нагласено, шефе, но…“

„Кога стана това?“

„Преди две минути. Огледах се за оня и после се свързах с теб“.

„Окей. Благодаря. Продължавай си работата“.

Скръстих ръце и се замислих.

— Какво има, Влад?

Предадох му разговора.

— Кийра ли? Мислиш ли, че има предвид Кийра Крадлата?

Кимнах.

— Трябва да е нагласено, Влад. Защо ще…

— Двамата с Кийра сме стари приятели, Крейгар.

Той ме погледна изненадано.

— Тъй ли? Не знаех.

— Добре. Тогава има шанс и Ларис да не го знае. А това значи, че може би е чисто.

— На твое място бих внимавал, Влад.

— Точно това смятам. Можеш ли да пратиш хора там, още сега, да огледат? И да се сложи телепортна преграда, никой да не влиза?

— Няма проблем. Къде беше, викаш?

— „Синият пламък“. Той е на…

— Знам. Хм. „Работил“ си там преди година и половина, нали?

— Откъде можеш да го знаеш, по дяволите?

Отвърна ми със загадъчната си усмивка.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Собственикът му е вътре към нас със сто и петдесет. Бас държа, че ще се натегне много, ако се обърнем към него, както се полага.

— Интересно дали Кийра знае това?

— Би могла, шефе. Тя се „вре“, както казват.

— Аха. Добре. Имам още около петдесет минути. Хващай се за работа.

Той изчезна. Загризах замислено палеца си.

„Е, Лойош, ти какво мислиш?“

„Мисля, че е чисто, шефе“.

„Защо?“

„Просто чувство“.

„Хм. Хубаво. След като работата ти е да имаш чувства, предполагам, че ще трябва да им се доверя. Само че ако си сбъркал и ме убият, ще бъда много разочарован от теб“.

„Ще го имам предвид, шефе“.

Мираф’н излезе пръв, след него Лойош, после Върн. След него бях аз, а зад мен — Варг и Светулката. Лойош направи няколко кръга високо и се понесе пред нас.

„Всичко е чисто, шефе“.

„Добре“.

Всичко това — само за да прекосим едно малко каре.

Стигнахме до „Синия пламък“, свит между два склада, сякаш искаше да се скрие. Пръв влезе Светулката. Върна се, кимна и Лойош и Варг влязоха, аз — след тях. Смътното осветление никак не ми допадаше, но общо взето виждах добре. От двете страни до стените имаше четири сепарета, две маси за четирима по средата и три двойни около тях. В крайното сепаре, с лице срещу мен седеше един джерег, Шоен, който беше нает от Крейгар.