Стивън Бруст - Йенди

Мороулан ме изгледа.

— Защо смяташ, че ще може да те „спипа“?

— Има повече ресурси от мен.

— „Ресурси“?

— Пари.

— О! Осветли ме, моля те, Влад. Колко пари отиват за нещо такова?

— А? Ммм. Бих казал, около пет хиляди злато… всяка неделя, докато продължи.

— Разбирам. И колко може да продължи?

— А, три-четири месеца обикновено. Понякога шест. Девет месеца са дълъг срок, а година е прекалено.

— Разбирам. Предполагам, че тази визита не е заобиколен път за набиране на фондове.

Престорих се на изненадан.

— Мороулан! Разбира се, че не! Да моля един дракон да подкрепи джерегска война? Не бих си го помислил дори.

— Добре — отвърна той.

— Е, мисля, че за това дойдох. Време е да се връщам.

— Да. Е, желая ти успех. Може пак да се видим някой ден.

— Може би.

Поклоних се и си тръгнах. Продължих надолу по стълбите, по дългия коридор и към входната врата. Лейди Тилдра ми се усмихна, когато я подминах, и рече:

— Извинете, лорд Талтош.

Спрях и се обърнах.

— Да?

— Мисля, че забравихте нещо.

Държеше голяма кесия. Усмихнах се.

— О, да. Благодаря ви. Нямаше да ми е приятно, ако я забравех.

— Надявам се скоро отново да се видим, милорд.

— Почти си мисля, че ще се видим, лейди Тилдра. — Поклоних й се и се върнах на двора за телепорт.

Пристигнах на улицата пред кантората и бързо влязох. Щом се озовах в кабинета, ревнах за Крейгар. После изсипах златото на бюрото и бързо почнах да го броя.

— Свещена му майка, Влад? Какво направи? Драконовия трезор ли си задигнал?

— Само част от него, приятел — казах, след като приключих с броенето. — Да речем, към двайсет хиляди империала.

Той поклати глава.

— Не знам как си го направил, шефе, но ми харесва. Повярвай ми, харесва ми.

— Хубаво. Сега ми помогни да измисля как да го похарча.

Същата вечер Крейгар се свърза със седем „мускула“ и убеди петима от тях да дойдат да работят за мен, докато траят нещата. Аз през това време се свързах с Темек.

„Какво има, шефе? Тъкмо започваме да…“

„Не ме интересува. Какво имате дотук?“

„А? Не е много“.

„Немногото го зарежи. Имате ли поне едно място? Едно име?“

„Ами, има един много известен бардак на Бижутерска и Пристанищна“.

„Къде точно?“

„Северозападния ъгъл, над хана «Дивия ястреб»“.

„Той и хана ли държи?“

„Не знам“.

„Окей. Благодаря. Продължавайте“.

Когато Крейгар се свърза да ми съобщи, че е наел втория, му казах:

— Отдъхни малко. Хвани Нарвейн. Кажи му да спре каквото прави — в момента помага на Темек — и най-напред да омете втория етаж на хана „Дивия ястреб“, на Бижутерска и Пристанищна. Само втория етаж. Ясно?

— Ясно, шефе! Почваме, а?

— Можеш да заложиш бонуса си, че почваме. Действай.

Взех лист хартия и почнах да драскам. Да видим… за да опазя всеки от бизнесите си срещу пряка магическа атака за два месеца ще струва… хм. Тогава за един месец. Да. Това ще ми остави достатъчно, за да оперирам. Добре. Сега, ако мога и да…

„Престани, шефе“.

„Ъ? Какво да престана, Лойош?“

„Да си подсвиркваш“.

„Извинявай“.

Да гръмнеш бизнеса на врага си не е обичайно за една джерегска война. Първо, защото е скъпо, второ — набива се на очи, а и двете неща не са хубави. Но Ларис се беше надявал, че ще ме разкара с един добър удар. Отговорът ми бе да му покажа, че не само не съм свален, но дори не съм пострадал. Това беше лъжа, но трябваше да го откаже от бъдещи глупости.

На другата заран Нарвейн докладва, че е изпипал работата. Получи си хубавия бонус за труда и заповед да се скатае за малко. Срещнах се с новите катили и им възложих задачи, които се свеждаха до отбранителна дейност — да пазят това или онова място. Все още нямах достатъчно информация за операциите на Ларис, тъй че трябваше да защитя себе си.

Заранта мина общо взето кротко. Предполагам, че Ларис е преценявал положението си след снощните събития. Може би дори съжаляваше за цялата работа — но, разбира се, вече беше затънал много дълбоко, за да се оттегли.

Чудех се къде може да ме уязви сега.

Точно в един следобед пристигна магьосничка. Тикнах й петстотин златни в ръцете. Тя излезе на улицата, съсредоточи се за миг и си тръгна. Петстотин злато за работа за пет секунди. Толкова, че да ме накара да съжаля за избора на професията си. Почти.

След около час излязох с Върн и Мираф’н за охрана и посетих едно по едно всичките си места. Като че ли никой не ме забеляза. Добре. Надявах се нещата да продължат достатъчно кротко, докато Темек успее да събере прилично количество информация. Беше обезсърчително да се действа на сляпо.