Стивън Бруст - Йенди

— Знам. Хайде. Пази ме откъм гърба и си дръж очите отворени.

— Окей.

„Лойош, стой нащрек“.

„Винаги съм нащрек, шефе“.

Град Адриланка е разположен по южното крайбрежие на империята Драгара. През повечето време от съществуването си е представлявал среден по големина пристанищен град и е станал столицата на Империята, когато град Драгара се превърнал в бълбукащо море от хаос, в същия ден преди около четиристотин години, когато Ейдрон за малко щял да узурпира трона.

Адриланка е стар колкото Империята. Същинското му начало е от едно петно, което наскоро (според драгарските мерки) се превърнало в крайъгълния камък на новия Имперски дворец. Точно на това място преди хиляди поколения Кийрон Завоевателя се срещнал с шаманите и им заявил, че могат да побегнат накъдето си щат, но той със своята Армия на Всите племена ще стои тук и ще дочака „Източните дяволи“. Оттам той поел по една дълга пътека, свършваща над едни високи канари над морето. Казано е от онези, чиято работа е да казват разни неща, че стоял там, без да помръдне, в продължение на пет дни (откъдето идва и петдневната драгарска неделя), очаквайки пристигането на племето на Орка, което обещало подкрепления, докато Източната армия се приближавала.

Мястото се наричало Кийронов страж до Междуцарствието, когато магиите, пазещи тази част от урвата да не рухне в морето, взели, че рухнали. Това винаги ми се е струвало смешно.

Между другото за онези от вас, които проявяват интерес към историята, орките накрая пристигнали — навреме. Като бойци по суша се оказали съвсем безполезни, но Кийрон все едно спечелил битката и с това укрепил основите на Империята на Драгара.

Какъв позор.

Пътеката, по която минал, все още се нарича „Пътя Кийрон“ и сега води от новия Имперски дворец през центъра на града, покрай пристанището и най-накрая свършва съвсем безцеремонно някъде в подножията на запад от града. В някакъв така и неуточнен участък Пътя Кийрон изведнъж става Пътя Долен Кийрон и преминава през няколко „не много приятни“ квартала. На една от тези отсечки се намира ресторантът, който притежаваше баща ми — и където бе събрал скромното състояние, което след това профука, за да купи титла в джерег. В резултат на това сега съм гражданин на Империята, тъй че винаги мога да разбера колко е часът.

Когато стигнах до възрастта, в която реших да ми се плаща за онова, дето бездруго правех (да пердаша драгарски задници), първият ми шеф, Нийлар, работеше от един малък дюкян на Долен Кийрон. Дюкянът уж продаваше наркотици, халюциногени и други магьоснически стоки. Същинският му бизнес всъщност беше почти непрекъснато въртящата се игра на шарийба, която странно защо все забравяше да регистрира пред имперските данъчни. Нийлар ме обучи на системата за разплащане с Гвардията на феникс (тъй като повечето от тях са всъщност дракони, не можеш да им бутнеш рушвет за нещо по-важно, но си падат по комара повече от всички други и не обичат да плащат данъци като повечето останали), как да си уреждаш отношенията с организацията, как да си криеш дохода от имперските бирници и още на стотина дребни подробности.

Когато отнех този район от Тагичатн, Нийлар изведнъж заработи за мен. Беше единственият, който сам дойде да ми плати първата неделя, когато завъртях района. По-късно заряза бизнеса с наркотици и разшири хазарта с игра на камъчетата с’янг. После уреди един бардак на горния етаж. Общо взето, мястото ми носеше най-високия редовен доход. Доколкото знам, досега не му беше хрумвало да ми отреже дяла.

Стоях до Крейгар сред овъглените руини на сградата. Тялото на Нийлар лежеше пред мен. Не огънят го беше убил — черепът му беше разбит. Лойош ме близна по лявото ухо.

След дълга пауза промълвих:

— Приготви десет хиляди златни за вдовицата му.

— Да пратя ли някой да й съобщи? — попита Крейгар.

— Не. — Въздъхнах. — Ще й го кажа лично.

Малко по-късно, в кантората, Крейгар каза:

— Двамата му бодигардове също са били вътре. Единият може да се пресъживи.

— Направи го. И намери семейството на другия. Погрижи се да им се плати добре.

— Окей. Сега какво?

— Мамка му! Сега какво? Тоя разход почти ме изцеди. Най-големия ми източник на доход го няма. Ако някой ми донесе главата на Ларис точно в този момент, няма да мога да му платя. Ако пресъживяването не стане и се наложи да платим на семейството на момчето, това ще ме довърши.