Стивън Бруст - Йенди

— Хм. Това води ли нанякъде, или просто се правиш на интересен?

— Ще изляза на разходка. Днес кой е охрана?

— Разходка ли? Сигурен ли си, че е безопасно?

— Не съм, естествено. Кой е дежурен?

— Върн, Мираф’н, Варг и Светулката. Каква е тая разходка?

— Ще си обиколя заведенията. Ще се разчуе, че съм го направил, че не ми пука нито от Ларис, нито от Империята, клиентелата ще се поотпусне, бизнесът ще се вдигне. Вярно ли е, или не?

— Ще покажеш, че не те притеснява да се шляеш по улиците само с четирима гардове?

— Вярно ли е, или не?

Той въздъхна.

— Вярно е, предполагам.

— Извикай ги.

После му казах:

— Ти оставаш тук да движиш нещата.

Излязохме от кабинета през развалините от фасадата на дюкяна (не смеех да пусна никой да се доближи, за да направят ремонт). В северозападния ъгъл на Гаршош и Медникарска имаше двама от гвардията на феникс. Тръгнахме натам, с Лойош високо пред нас, и усетих как погледите им се заковаха върху мен. Продължихме на изток по Гаршош към Дейланд и се изненадах, че не виждам повече стражи. Стигнахме до „чистачката“, разположена в мазето на един хан, „Шестте криота“, който сякаш бавно се превръщаше в развалина през последните няколко хиляди години.

Влязох да се видя с „чистача“. Оказа се весел младок, казваше се Ренорр: нисък, мургав, с къдрава кафява коса и плоско лице, подсказващо, че в родословието му има нещо от джегала. Очите му бяха бистри и това доказваше, че е съвсем отскоро в занаята. Шиткането на крадена стока не е нещо, за което можеш да подкупиш имперската гвардия, тъй че трябва много да внимаваш да не го разберат. С времето оченцата на пласьора неизбежно ставаха шавливи и уплашени.

Ренорр се поклони и каза:

— За мен е голяма чест най-после да ви се представя.

Кимнах.

Той посочи навън.

— Май се махнаха.

— Кой? Стражите ли?

— Да. Тая заран имаше няколко.

— Хм. Е, толкова по-добре. Сигурно си съкращават контингента.

— Да.

— Бизнесът как върви?

— Бавно, шефе. Но се вдига полека. Аз едва започвам.

— Хубаво. — Усмихнах му се. — Продължавай така.

— Да, господарю.

Излязохме, продължихме по Глендън, поехме към Медникарска и оттам — на север. Подминахме „Синия пламък“ и спрях.

„Какво има, шефе?“

„Стражите, Лойош. Само преди петнайсет минути на онзи ъгъл имаше двама; сега ги няма“.

Светулката рече:

— Шефе, забеляза ли, че стражите ги е хванала липсата? Демонско съвпадение, да му се не види. Не ми харесва.

— Трай.

„Мисля да се връщаме в кантората, шефе“.

„Не мисля…“

„Ти какво каза за «усещанията» ми? Е, този път е силно. Мисля, че трябва да се връщаме веднага“.

„Окей. Убеди ме“.

— В кантората — казах на Светулката. Сякаш му поолекна, Варг изобщо не реагира. Върн кимна със сънените си очи и неизменната си полуусмивка. Мираф’н също сведе едрата си рошава глава.

Подминахме „Синия пламък“ и започна да ми олеква. Стигнахме до пресечката на Гаршош и Медникарска, Върн и Мираф’н надникнаха в двете посоки и дадоха знак, че е чисто. Завихме и кантората вече се виждаше. Чух зад себе си странно шумолене, лъжлива стъпка, извърнах се рязко и видях, че Варг пада на колене, с изписано на лицето му стъписване. С крайчеца на окото си забелязах, че и Светулката пада.

„Шефе, пази се!“

За много кратък миг не можах да повярвам, че се случва. През целия си живот бях съзнавал, че съм в опасност, но все още не бях повярвал наистина, че е възможно аз, Влад Талтош, професионалният убиец, да бъда спипан толкова лесно като някой текла, насред улицата. Но Светулката беше паднал и видях камата, стърчаща от гърба на Варг. Все още беше в съзнание, мъчеше се да изпълзи до мен и устата му мърдаше беззвучно.

Тогава рефлексите ми се задействаха — осъзнах, че все още съм жив и че Върн и Мираф’н ще ме покриват отзад. Посегнах за рапирата си, докато се опитвах да засека с очи хвърляча на ножове и…

„Зад теб, шефе!“

Извърнах се бясно, зърнах отдръпващите се Върн и Мираф’н, докато някаква висока драгарка с… стой! Отдръпваха се? Точно така. Гледаха ме навъсено и предпазливо отстъпваха по-далече от сцената. Междувременно към мен идваше някаква висока драгарка, бавно и сигурно, с грамаден меч в ръцете.

Зарязах рапирата и извадих по един метателен нож във всяка ръка. Исках да пречукам поне двете копелета, които ме бяха предали. Лойош хвръкна от рамото ми и полетя към лицето на убийцата пред мен. Това ми даде време да се прицеля и…

Нещо ми подсказа да се сниша вдясно, направих го и нещо остро ме забърса отдясно по гърба. Превъртях се, двете ками блеснаха и…